Трийте Facebook приятели на воля!

Наскоро ме намери отново мъдрата приказка за доброто и лайното.
Припомни ми я човек, когото смятах за приятел, а той се оказа обикновен ренегат.
Две години беше хранил чиста ненавист срещу желанието ми отново да стане потребен на себе си, та да го намери щедрото на живота, ама – пусто, нищо не разбирам. Не и от такива „приятели“.
След като разменихме няколко къде възпитани, къде ядни думи, реших, че е време да си взема и последното довиждане с него.
Беше се отскубнал отдавна от аналоговото ми ежедневие, сега беше мой ред да го изтрия и от виртуалното си такова.
Учудих се с каква лекота натиснах Facebook бутона, който заличаваше всяка следа от някогашното ни добро познанство. Не го наричам приятелство, защото с годините почнах да вярвам, че тази промисъл свише трябва да е взаимна. Ако само едната страна бута другарството по нанагорнището и го чака в подножието на стръмното, то тогава това не е приятелство, а си е обикновено и някак ненужно комуникационно сношение.

Ако и на вашата душа й писне да търкаляте в пространството типчета, дето не знаят да ви ценят, трийте на воля.
Трийте на воля Facebook призраци, ако искате да запазите здравия си разум. И не смейте да се чувствате виновни.

Живеем в свят на непрекъснато сравнение и никой нито за секунда не се свени да извлече максимална полза от това. Подложени сме на непрекъснатия тормоз на чуждото мнение, което често тежи на плещите на започналия нехайно ден.
За какво са ни пълни Facebook дневници с непрекъснато хейтване и със самотни коментари под него?
Да, понякога новините са благи. От време на време някой потен залез ни замечтава по нецивилизовани дестинации, но всички крадат от щастието ни. Няма значение дали е майка ви, която, без да иска, е включила главните букви на клавиатурата и цялата ви Facebook стена крещи в истерия от вайкането по любимото й полуумряло мушкато.
Или пък изневиделица се появява досадният баща на бившето ви гадже, който – мине се не мине, и почва да опява, че вие сте най-доброто нещо, което се е случвало на оня непрокопсаник сина му.

Отдавна не захранвам дигиталните си илюзии със заблудата, че тоя или оня е постнал нещо, „без да иска“.

Трийте на воля Facebook приятели! Нямате нужда от пасивно-агресивни клетници, които се борят за правото си на собственост върху всяка част от живота ви.
Ще се учудите на колко непознати души позволявате всеки ден да се разхождат из щастливата ви памет.
Все едно да поканите уличен продавач на метли да вечеря със семейството ви, защото ви се е сторил много симпатичен. Той може наистина да е най-милото мустакато чиче, което някога ще видите, но може и да е сериен убиец. И в двата случая не е негова работа да наднича в уюта ви.

Трийте на воля Facebook приятелства и се погрижете за тези в живия живот.
Може в началото да срещнете собствената си съпротива, но натирете скрупулите и помнете – вие държите контролния пакет на приятелския си кръг.

Advertisements

Секс втори дубъл

фотография: Horia Varlan

Наскоро с един приятел се озовахме във  водовъртежа на любовчийския дебат „за” и „против” секса с бившия партньор.
Той чинно ми обясняваше как се чувства едва ли не сексуално малтретиран от някогашната си изгора, която от време на време все още го приканвала като морска сирена в чаршафите си.

Докато го слушах, нежно галех егото му, обяснявайки, че заради тази благинка, наречена Friends with benefits*, повечето мъже биха дарили разбрицаната си пистарка на някой музей за индустриални постижения.
Разчоплила докрай неговите терзания, истината се оказа малко по-встрани от кревата.
Не искал мацката да мисли, че имал все още романтични усещания към нея, или още по-лошото – да не вземела тя да се вкара в някакъв филм, чийто край ще е по-зловещ от поредната серия на „Зоната на здрача”.

За да не се чувства онеправдано прецакан в споделянето на някакви си там плътски емоцоналности, му доверих собствените си напъни в интимната размяна на закъснелите ласки с мъж, в когото някога съм била влюбена.
Разликата беше, че нито за момент не допуснах съмнението, че едновремешният ми любим може би все още има някакви чувства към мен. Това щеше да развали усещането от секса. Може би тогавашните ми 20 земни години са били моята застраховка да не пусна у себе си угризението от факта, че аз бях тази, която разписа пътния лист на връзката ни към изхода.
И защо да изпитвам съвествен дискомфорт? Да не би да съм му вадила ребро или чупила сурвачка в гърба? Единственото нещо, което му причинявах, беше рядко, но качествено изнуряване на тялото му със сладострастности. И така има-няма седем години, ама не в Тибет, а под тепетата на Вечния град.

Преди няколко Коледи провидението ми подари една от най-чистите любови, за които човек не смее да си мечтае, камо ли да се надява, че някога ще взривят съществото му. За съжаление в този случай досадният чичко Фройд отново се оказа прав в теорията си, че любовта трае девет седмици и половина.

Любовта умря, да живее сексът!

След двумесечно ефирно стъпване на  палци около някогашния ми любим, водена от идеята да не напомням много-много за себе си, за да може отново да диша с пълния обем на ергенските си дробове, се озовах там, откъдето си тръгнах. В любвеобилните му прегръдки, наситени с жулеща окосменост, бичуваща сладко-кисело плътта ми. От време на време се прибирам отново в дома на зимната си приказка и къпя кожата си с нежността на докосването му, което изветрява, щом пропеят нагло първи петли.

Никой от нас не иска да всява излишен смут в привидно подредения ни свят, обрамчен със стерилен бизнес маниер, предпазващ ни от болката вляво, от невиделите бял свят сълзи, от неиздишаните обяснения в любов.
Затова тихо и негласно складираме онова, което е останало помежду ни, в шишенца, с които да подправяме бъдещите ни любови.

* приятели с облаги

 

Направи добро, изяж кифла

Направи добро, изяж кифла

Няма никакъв шанс да не сте пропадали до гуша в собствените си емоционални филантропски капани. Онези, които сами си залагаме, прекалено заети да служим на ближните. Да сме в услуга на всички, но не и на себе си. Да сме толкова ангажирани с добруването на най-добрия си другар, че в края на деня да се чувстваме като венецианска девица, примамена в задния двор на някой вертеп.

Откакто се помня, все си обещавам, че повече няма да правя такива неща. Да помагам на някого, дето едно „Благодаря” не може да скалъпи и да си мисли, че съм му длъжна.

Докато бях студентка, майка ми всяко лято се грижеше за моя „благотворителен” график. Имах два месеца и малко да напиша дипломните работи и отговорите на литературните въпроси на децата на всичките й колежки. Обръщането на градината и пръскането на полските плевели не ми тежаха толкова, колкото ударите с пръчки, собственоръчно нашибани в услужливата ми особа. Мрънках, мрънках, ама пишех с такъв захлас, че от пръстите ми творчески мед капеше. Звукът на пишещата машина смущаваше ритъма на следобедното хъркане на дядо ми, а кокошките спряха да снасят в знак на протест срещу моето филантропско малоумие.

Минаха години, в които доста успешно се заблуждавах, че съм успяла да туширам този щам на мазохизма ми. Но се оказах просто жертва на мутация. Бях успяла да превърна самарянщината си в ежегодно хоби.
То няма лошо да се забавляваш, помагайки на другите. Но преди да отвориш хелпаджийската работилница, не е зле да видиш дали в спецификациите им фигурира възможността да са благодарни. Да изразяват премерен възторг от твоите усилия и желание да ги зарадваш.

Да, знам я онази приказка за лудия и баницата, но знам и едни мъдри слова на Майка Тереза: „Хората често са безразсъдни, нелогични и егоцентрични. Простете им. Ако сте добър, хората може да ви обвинят в егоистични вътрешни мотиви. Въпреки това продължете да сте добри.”
Знам и учението на Далай Лама, който ни призовава да се упражняваме в щедрост и състрадание, ако искаме да сме щастливи.
Знам, че ако животът ми предложи лимони, ще направя лимонада, която да споделя с другите независимо дали са егоистични, егоцентрични и неблагодарни. Знам, че трябва да се науча да не се разглеждам като обект на саможертва и прочие етикети, които винаги съм намирала за патетични.

Но ми се ще приятелите ми, не хората, да престанат да ме възприемат като услужлива даденост. Така както аз не ги виждам като богове, на които трябва да се кланям, отказвайки им моето безпрекословно подчинение. Защото знам, че гамата на живота е съпътствана от високи ноти, които не винаги успяваме да изпеем. Това обаче не ни прави фалшиви певци, а просто хора, пълни с несъвършенства.

Затова, когато следващия път се уловя в транса на мрънкащата мантра, че съм глупава и уморена от неблагодарници, ще взема да изям една кифла с шипков мармалад.