За мен един женен мъж, моля!

За мен един женен мъж, моля!

Докато се опитвах да свикна с напъпващата ми женственост преди малко повече от 20 години, бях тотално наркотизирана от мъдростта на Блага Димитрова. Романът й „Пътуване към себе си“ се беше превърнал в настолната ми книга. Беше моята Библия, запознаваща ме с живота и напътстваща незрялата ми любов.

И до ден днешен в мозъка ми каканижат словата й за женения мъж. За оня, когото може да разпознаеш в тълпата безпогрешно по жадния поглед, изпуснал хиляди възможности, отдал се вече на една жена. На оня, който не те претегля с очите на приятели и родители, защото ти си неговото чудо и не иска да те споделя с никого. За разликата му от ергена, който арогантно претегля достойнствата ти, защото знае, че си една от безкрая.

По онова време, разбираемо, особено не ме привличаше идеята да се споделям с женен или с ангажиран мъж. Смущаваше ме мисълта, че ще трябва да го деля с друга жена. А ако у мен има егоизъм, той се изразява в едноличното притежаване на любовта на мъжа.

Да, ама затова го обичам тоя живот, защото винаги е готов да ми натрие самозвания нос. Не съм искала обвързан мъж, видиш ли! Не само че го поисках, ами и го заобичах. Така го обичах, когато ме гледаше като единствената, така го жадувах, когато се прибираше при „сериозната“ му приятелка. Понастоящем отдавна не съм с него, но все още намирам нашата история за особено привлекателна част от емоционалната ми биография. Научи ме на отдаденост отвъд чувството ми за самосъхранение. Научи ме на смелост, научи ме на болка. Научи ме да оцелявам.

Понастоящем принадлежа на любовта на съпруга си и вече застанала от другата страна, нямаше как да не си задам някои екзистенциални питания.

Защо жените понякога посягаме към обвързан или женен мъж?

Очевидно е добър улов, след като някой е избрал да му се врече. Очевидно е, че не бяга от обвързване и отдаване, и най-вероятно е достатъчно зрял, за да има пълноценни интимни отношения. Освен това не назидава, не съди, ако жена, различна от неговата, дръзне да припари „неморално“ до него.

Спор да няма, жененият мъж е атрактивен, но трябва ли ни? Трябва ли да парцелираме сърцето си, за да имаме в запас от него, когато най-накрая дойде времето за неизбежната разлъка. Трябва ли да торим компромис след компромис, надявайки се, че най-накрая ще сме особено достатъчни, че да спре да се прибира в другия дом.

И не, тук не ща да размахвам пръста на благоприличието и не ща да ви баламосвам с приказки за това как трябва да изпитваме женска солидарност и да не присвояваме нещо, дето вече е заплюто.

Ако трябва да има някаква причина, поради която да страним от фамилните и ненаши мъже, то това не трябва да е нищо друго освен нас самите.
Нищо не е в състояние да замени усещането за любов, която е предназначена само и неподражаемо за теб. Която е твоя денонощно и която не консумираш само в определени часове от месеца.

Не ми се ще да звуча феминистки и еманципирано, ама нито един женен мъж не заслужава съсипията, която си причиняваме, погледнали влюбено веднъж към него.
Наистина ли това е начинът, по който искаме да обичаме и да ни обичат?

И въпреки това сърцето си иска това, което му трябва, дори ако трябва да намери любовта нейде на чуждо място. Както се казва – на война и в любовта всичко е позволено.

Advertisements

Ако си умна, не бързай да си падаш по него

Мога да си представя цялото нетърпение на новата любов. Иска ти се всичко да се случи вчера и да не ти се налага да прибягваш до тоя или оня изтъркан номер, ако случайно обектът ти на желание се обърка и реши, че му се играят игрички.
Аз лично тотално не долюбвам играчи. Нямам време да се пропилявам с непораснали момченца, които искат да си играят в пясъчника на големите.
Все тая дали иска да си играе на чичо доктор, на леля магазинерка или на пишман плейбой от квартала.

Знам колко е страшно да си позволиш да се влюбиш в някого, дето все увърта. Все нещо не му е угодно, та да дойде да те сграби като Кинг Конг блондинка.

Влюбването може да направи от най-умната жена доста глупаво същество. И колкото и всеки да драпа да се влюби, не ми се струва толкова забавно да се правиш на полуидиот заради някого, който не си е мръднал пръста, за да те влюби в него.
Да оглупяваш от любов, е малко като да се возиш на влакче на ужасите и все да не му се вижда краят.

Не казвам, че пропадайки в любовта, трябва да си пазим сърцето. Точно обратното. Раздавай, пръскай, поръсвай любов, но пази разума чист и не му отнемай достойнството.

Влюбването е като ваденето на мъдрец. Първо трябва да попаднеш на зъболекар разбирач, а после да вардиш кратера, останал след зъба, я от езика, я от нагло прокрадваща си път храна.

Влюбването е коварно, щото на него хич не му дреме дали си си направила най-якия план на света за мъжа, когото искаш. Изобщо не го интересува, че си достатъчно дръзка или безразсъдна, че да смяташ, че съдбата няма думата, когато иде реч да намериш твоя човек.

Влюбването не го вълнува, че точно сега не искаш да си във връзка, че си си взела почивка от всичките усложнения на интимността и че имаш ищах да останеш сама още малко.

И въпреки това любовта почти никога не е толкова ловка, че да ни препъне още на първия час. Дава ни достатъчно време, за да премерим кандидат-диверсанта, който всеки миг ще разбие на пух и прах грижливо подредената ни къща, не видяла мъжко присъствие скоро. Дава ни шанс да бъдем достатъчно умни, за да видим още от пръв поглед в кого възнамеряваме да влюбим сърцето си.
Трябва да сме наясно на кого сме склонни да освободим достатъчно пространство от себе си.

Затова умните жени подлагат на разпит мъжа, с когото са на първа среща. Не ги питат за това колко е тежал, когато се е родил, а му задават по-щекотливи въпроси за житейските му възприятия и за приятелите, които има в живота си. Не от болно любопитство, а за да докажат за пореден път народната мъдрост „Кажи какви са ти приятелите, за да ти кажа какъв си“.

И макар да съм радетелка на смелостта в любовта, не ми е все тая кого ще пусна в сърцето си. Все едно да не ми пука дали ще заредя с дизелово гориво при положение, че автомобилът ми е с бензинов двигател.

С две думи, преди да решиш да се влюбваш в някого, си напиши домашното. Не позволявай на емоционалните ти юношески фантазии да те направят на глупачка.
Не позволявай на копнежа за любов да замъгли здравословната доза реализъм, с който голямата любов върви ръка за ръка.

За кучките и радарите

Случвало ви се е някой бивш да напомни за себе си баш когато започва да ви се случва нейде другаде любов.
Случвало ви се е оня нехранимайко, който ви е зарязал преди няколко месеца, да се появи като диверсант от храст тъкмо когато сте се научили отново да пускате крилат въздух в дробовете си…

Все едно екслюбимите имат нелегални радари на кьошето пред кооперацията ни, сухоземни сонари в рибния магазин, от който пазаруваме, и наблюдателни вишки срещу балконите ни.
Все едно са клонинги на хлапето от „Шесто чувство“, което контактуваше с мъртъвци. Появяват се като измършавели призраци, дошли да пийнат по едно малко от живеца ни, дирещи доказателство, че още не са си тръгнали от нашия свят.

Защо тия таласъми пъплят по калдъръмите на отминалите ни отношения точно когато ние сме готови отново да бъдем щастливи?
Появяват се като зомбита, когато техните собствени връзки са умрели или гноясват. Появяват се при нас, някогашните, та да напомпат себелюбието си.
Идат, за да погалим главите им, да ги утешим в скутовете си, да накърмим измършавялата им мъжественост.

Пристъпват нагло, проумели, че ергенският им живот се е протрил и имат отново нужда от мек юрган и топло тяло.

Прииждат, когато нещо забоде пръст в незарасналото ти място в сърцето им. Когато видят някой да проявява нежност на любимата ви пейка, когато носът им капитулира пред уличния флирт на парфюма ви, когато нещо пропука грижливо положения бетонен саркофаг върху спомена за вас.
Понякога се материализират в ежедневието ни само за да помахат с ръка и да ни вгорчат кафето с дъх на канела и обещания за бъдещето.
Друг път идват, защото не могат да понесат мисълта, че ние може да сме по-щастливи без тях. Че сме дръзнали като кучки да вирнем опашки и че отдаваме придиханията си без остатък на някого, който не са те.

Когато бившият се появи, отворете обятията си и приютете цялата хубост на живота. Не позволявайте на този неканен амоняк да изпари мечтите ви. Той отдавна е загубил мястото в Менделеевата таблица на сърцето ви.
Дори да драпа за втори шанс, не забравяйте, че преди да стигнете до края, сте му позволили да се яви поне на девет поправителни изпита.

Когато бившият се появи, помнете – може да е тук, подкокоросан от любов, но най-вероятно кукловодът му се нарича Его, а то обича само себе си.
Подарете му батерии за радара и го пуснете по живо, по здраво да дири щастие по широкия свят.

 

Двойният аршин на любовта

Никога не съм си представяла любов в стъклен замък със свръхвисока кула без ключалка, в която тъжни жени бродират сърца за препитание.
Не си я представям и като тезгях с втора ръка забранени плодове.
Не си я представям като търг, на който за половин милион се сдобиваш с наказуемо млада знойна девица, за един си купуваш невръстна мома за нощни банкети, а за два ставаш горд собственик на малолетна майка за децата си.

Не си я представям като пазар, на който мъжете придобиват жените за няколко сребърника.
Не си я представям. Не и така. Да, ама това е моята любовна утопия.
Други жени разбират любовта като битие, в което са добре подчинени.
Житие, в което изпитват и консумират любовта, притиснати от тлъстото тяло на собственика си.

Няма да оспорвам или нравоучавам правото им да бъдат щастливи по тяхному. По-скоро ме вълнува защо обществото си е причислило само тоя прерогатив. Трепетно ме мъчи въпросът и защо раздава награди на олисяващи господа, които се слюнчат върху млада плът, а когато жените дръзнем да обичаме някой юноша бледен, на нас се гледа като на нелепи вампири, впили емоциите си в неподходяща за ЕГН-то ни снага.

Защо мъжете да могат да правят секс с внучки, а на нас да ни се полагат само проблемни простати?
Как да не благоговееш пред тоя двоен аршин на любовта?

Как да не ти се иска да заплюеш в лицето лицемерната наглост на света.
Свят, в който плешиви вехти мъже си купуват свежа кръв, но стане ли нейната собственичка на 25, веднага й духват под навъртялата годинки опашка.
Свят, в който жените сме сменяни по-често от ангренажен ремък и в който сме презрени, когато имаме обич за „агнешко“.
Да, ама малшанс, момчета. Светът се променя, нагонът му също.
И въпреки че скимтим за равноправие на половете, жените сами се набутваме в кьошето на „правдивите“ предразсъдъци, за да не усетим притворния гняв на инфантилното общество.

Хак да им е на псевдоморалистите. Оказва се, че мъжете между 20 и 29 години предпочитат по-зрели жени.
Моите адмирации. Хем са по-млади, хем са адекватни и наясно какво е най-доброто на щанда с любовта.
Най-вероятно това се дължи и на липсата им на комплекси, влачени усърдно от застаряването, пречещи им да усетят, че няма по-мощно привличане от уверената жена.

Аз самата обичам по-млад мъж. И знам, че никой никога не ме обичал така, както той и неговата младост.

 

Неговата нерешителност е твоето решение

Това са редове за всички мацки, които всяка сутрин се събуждат с надеждата и копнежа, че тази вечер най-накрая ще легнат до любимия си в леглото, а на следващата заран той няма да бърза да се изниже от дома им, препъвайки се в собствените си боксери. Няма да бърза да се прибере при жена си, при майка си, в ергенската си квартира…

Тези, които са отдавна във връзка или имат брак, ще ме разберат.
99 процента от връзките нямат никакъв смисъл.
Все едни и същи залъгалки, все същото безкрайно шикалкавене, все същото досадно надцакване кой е по-по-най.
И все същия досаден край, в който някой отново няма достатъчно нужда от теб, че да иска да отсъди в полза на любовта, която даваш.

Това, че ти го харесваш и искаш да бъдеш с него, не те оправдава, когато подминаваш лековато всички предупредителни сигнали по пътя.
Шансът да се объркаш и да разчетеш погрешно сигналите на другия е непростимо брутален. Вероятността да се оставиш доброволно да бъдеш излъгана е по-осъществима от това да имаш китайски шаран за домашен любимец.

Разбира се, не е изключено на идване към втората ви среща да му се развали колата, ама ако и третата не се осъществи, защото спешно е ваксинирал котката си, изяла умрял гълъб, то най-вероятно има нещо гнило и то не е в Дания.
Най-тъпото е, че той може и да казва истината, ама заради всички хубостници, които са те хвърляли по върбите, сполуката да разпишеш пътния лист към изхода на един добър мъж е гигантска.

Но все тая дали този, когото обичаш, е свободен, зает, заплют или наплют. Ако все си намира извинение, за да вземе решение за бъдещите ви творчески любовни планове, то той вече е решил. Само че няма топки да ти го каже.

Ако той се разсейва и все не те запознава с приятелите си, а те крие в „романтични“ капанчета на другия край на града, за да те „запази по-дълго за себе си“, то ти не се мотай – бий му камшика.

Ако след всичките месеци и години, в които ти се кълне във всепоглъщаща любов и ти пълни душата с блянове за щастие, а все още не си изпила и една ракия с баща му – бий му камшика.

Ако никога не прекарвате дори два часа в неговата къща под претекста, че у вас „е по-хубаво“ – бий му камшика. Почти 100 процента е сигурно, че докато вие си гукате на пейка в парка, жена му свива сарми в семейната кухня.

Ако той иска да е с теб, нищо не може да го спре. Нито котки, нито гълъби, нито спукана гума.
Набий си го в главата, ти заслужаваш повече.
Слагай точката на тая гротеска и започвай да пишеш началото на своята споделена история.


Добрата връзка няма място във Facebook

Добрата връзка няма място във Facebook

Щастието е като здравето. Щом не го забелязваш, значи го имаш.
Същото важи и за връзките.

Колкото по-малко чуваме за едни отношения, толкова повече любов цвърчи в тях.
Пандемията Facebook не прощава на никого, докоснал се до нея. Тази социална мрежа е като зона, поставена под карантина. Всички неща, които може да замърсят човещината, са тук. И въпреки това всички се трупаме на витрината й. Важно ни е да ни видят колко сме усмихнати, колко сме щастливи, колко сме успели и колко сме обичани. Дали?
И на кого, по дяволите, му пука наистина за нас. Само на четирима-петима приятели, които са такива и извън нарцисизма на отрочето на Зукърбърг.

Facebook е добра маркетингова платформа, трибуна за разпространяване на постулати, за агитиране за тази или онази кауза, често за протягане на ръка за зов за помощ. Но да изтипосаш любовта си в тази септична интернет яма, не е подплатено с особен разум.

Да, веднъж-два пъти да покажеш на света какво те усмихва сутрин и какво посреща копнежа ти вечер, е в рамките на адекватното. Но ако всяка седмица поместваш селфи на две глави, които се целуват, а всеки месец оповестяваш статуса на връзката си по всевъзможни начини, то със сигурност нещо не е наред в тая „любов“.

Има два вида двойки, които държат на всяка цена да занимават целия свят с това, което се случва между завивките им.

Едните са тези, които непрекъснато развяват кирливите си ризи на показ, разменяйки си гневни слова и провокативни снимки в мрежата, забравили що е то лично пространство. Не само тяхното, но и това на потърпевшите, които имат неблагоразумието да са в графата им „Facebook приятели“. Все ми е тая, че той не е удържал на обещанието си да купи на благоверната последната филър процедура за горната джука. Или пък какво мисли тя за поредната му забежка.

Ако търсиш външна валидация на чувствата си, то твърде вероятно вътрешното им изражение да е чисто и просто едно голямо нищо.

Вторият тип двойки, които си умират да размахват „любовта“ си на Facebook показ, е тоя, дето уж трябва да ни накара да „завиждаме на перфектния им живот“.
В повечето случаи стената им в социалната мрежа е по-скоро фасада. Наречете ме старомодна, но си мисля, че не ти трябва някаква си там социална мрежа, за да те убедят, че любовта им е вибрираща, че щастието им е в добро здраве, че връзката им е зряла и уверена.

Няма нужда да показваш колко си „добре“ с другия. Хората забелязват, когато някой тъне в любовен разкош.

Когато сме влюбени, всички искаме да го изкрещим от върха на дробовете си, но колко зловещо би било, ако тръгнем да звъним на всеки наш приятел, на всеки братовчед, на всеки съсед, за да споделим тази емоция.
Същото е и когато го правим във Facebook.

Удивителните отношения са антитеза на описаните по-горе. Човекът, с когото най-много искаш да споделиш радостта от любовта си, е този, който те кара да я изпитваш, а не около 300 полунепознати индивиди.

Двойките, които наистина съжителстват в хармония и любов, познават цената на безценните малки интимни моменти, за които не знае никой друг освен тях.
Те знаят, че показването на любовта на другите олекотява нейната искреност, защото когато имаш публика, тя се превръща в пиеса.

Защото любовта няма нужда от перчене във Facebook, а от случване извън виртуалното пространство.

Пътят до правилния мъж минава през грешните

Имам бегла представа за какво си говорят мъжете, когато се съберат да пият бира, и много рядко е за жени. Виж, при жените е по-изобилно откъм споделяне на интимности.

Наскоро седнах на една трапеза с представителна извадка на мацките, с които се учех на занаят в студентските години. Е, ясно е, че жените говорим за мъже, ама тоя път поговорихме за неправилните господа. За тези, с които грешно сме се споделяли. И повечето от тях останаха анонимни, щото ни беше „срам“ от тези абзаци в любовните ни биографии.

Ама няма какво да го увъртаме – да намериш правилния за теб мъж, е равносилно почти на това да смениш пола си.

Не си е работа непрекъснато да си в центрофугата на срещите и мисълта, че това може да се повтаря до безкрайност, безпроблемно вади от устата ми най-вулгарните ругатни.
Непоносимо е да се кърпиш след всяка раздяла, да събираш излинялата надежда и да я прибираш при всичките си съсухрени разочарования.

Колко пъти може да са влюбваме в някого, който не се интересува от нас, да каним някого на среща само за да ни откаже, или да късаме с някого, защото все нещо не му достига, за да не може да си представим живота без него.

Аз обаче съм благодарна за всеки натрошен, разбит и смлян инч от сърцето ми. За всяко сгазено упование за щастие. Благодарна съм за всяка сълза, защото е научен урок. Урок, който ми показа какво да търся у един мъж, с какво не искам да правя компромиси и без какво мога.

Благодарна съм за всяка немоя любов, защото след нея съм се доближавала по-близо до моята единствена обич.

Благодарна съм за всяка тъга. Нося я гордо върху лицето като белег от поредната схватка с изплъзналата ми се любов. Благодарна съм за всяка горест, защото тя ми помогна да видя моя мъж, когато най-накрая го срещнах.

Благодарна съм и на обидената ми душа, която не ми позволи да се главоблъскам с въпроси защо съм обичала втория повече от третия, а при четвъртия дори не съм успяла да се довлюбя.

Благодарна съм за всички грешни мъже, защото пътят към правилния минава през тях.

 

Любовта не се протака

Vincent_AF

Любовта трябва да се бърза. Не трябва да се пази като бурканче с любим конфитюр, свряно в най-неподирения ъгъл на килера.

Любовта трябва да се случва.
На любовта й трябват добре развити бели дробове, с които да задушава несигурности. На нея й трябва да взима. Да дава. Да боли. Да радва. Да иска. Да не получава. Да пляскаш през ръцете налудничавостите, дето я спохождат в крехките часове на началото й.

Любовта трябва да се бърза. Не трябва да я баламосваш с празни приказки за бъдещо щастие, което ще се случи „ей сега, след малко“.
След малкото никога не идва, или ако случайно се обърка и се появи, то е толкова опърпано, че ти се ще да го пропъдиш без грам състрадание.
Любовта не трябва да се бави. Не трябва да я залъгваш с половинчат морков. Тя не е кон, който да погалиш милостиво по гривата и да похвалиш с гръмко, но мимолетно „Браво“, прескочил поредното паркур препятствие.

Любовта не е ретро. Тя не търпи ретро(градни) хора.
Не толерира влюбени, които се подмоткват. Ако едно време влюбването е било забележително прям, но протяжен процес, в който мъж кани жена на среща, срещата минава добре и след около 5 години ухажване се женят, то днес това разкатаване на емоция е престъпно демоде.

Днешната любов не обича лаладжиите. Не харесва момчета и момичета, които говорят за нея безмерно, но не й позволяват да се случи. Които си я пазят за „после“. Тя не е рамстек, който избутваме в края на чинията, изяждайки първо възкиселата гарнитура, та да може да му се насладим по-късно с притъпили сензитивността си вкусови рецептори.

Днешната любов не харесва страхливи момчета и момичета, които пазят сърцата си по-самоотвержено от щастието на децата си. Които повиват малодушието си с пелената на заблудата, че ако не дадеш всичко от себе си, то ще се предпазиш от раняване.

Днешната любов не харесва празни маси, отрупани с прибори, непотърсени от никого. Не харесва претъпкани чинии с любими гозби, неизядени заради липсата на поръчителите им.

Днешната любов не харесва високомерностите на разбирачите, които дават акъл на другите как трябва да обичат, а те самите не припарват до нея.

Днешната любов не харесва рутината, в която е натъпкана. Не харесва кьошето, дето й е отредено. Не харесва заръката, че трябва да стои в ъгъла, докато й дойде времето. Защото на днешната любов й е писнало от висене на резервната скамейка, очакваща „по-добри“ дни за обичане. Защото на днешната любов й се ще да се случва.