Моят живот, епизод 40

На Коледа станах на 40 и не заваля мъдрост, както ме бяха увещавали човеци, изпразнували вече това шумно житейско число.

Нямаше луфт между десетилетията съществуване, нито избуяли кълнове на дълбока прозорливост, камо ли промяна в махмурлука.

Все едно още ме държеше опиянението от 30-годишнината, но с няколко нюанса различие.
Събудих се без главоболие, а в душата ми беше пълно с упование, защото знам, че най-доброто тепърва предстои.

За 40 години се научих, че всяка случайност е всъщност нарочност, сложена на пътя. Че тя е там, за да разръчка оживлението, в което съм потънала.
За да ми удари славен як шамар, задето самозвано съм решила, че мога да живея кротко и без копнеж.

За тия години се научих да прощавам крехките опити на родителите си да озаптят моя трескав унес, с който свойски преминавам през благодатта на живота.
Научих се да им благодаря за смелостта, позволявайки ми да бъда.

За тия години се научих да споделям болката си с причинителите й и да благодаря на онези, които ме друсат с щастие.

За тия години се научих да пускам ненужното и да тъгувам за незадържаното.

За тия години достатъчно мъже ме обичаха.
За тия години няколко мъже обичах.
За тия години разбрах, че любовта не трябва да се протака. Не трябва да я оставяш да линее в очакване на сбъдването. Трябва да я случваш сега.

За 40 лета Господни проумях, че обичането тръгва от мен. От вътрешната ми потребност да раздам това, което съм донесла на тоя свят.

За тия години живот няколко пъти губих приятели.
Все тая дали бяха скъпи, безценни или евтини.
Бяха другарчета, които късаха артерии от живината ми.
Кипежът у мен притихваше с всяка раздяла…
и се тресеше от вълнение с връхлитането на всяка нова душа.

След всеки край обаче ставах все по-вярваща. Все по-знаеща, че нищо добро не се изплъзва.

За тия 40 години разбрах, че доброта ми е потребна.

Advertisements

Два пъти откажи, един път се жени

Ей ме на – на крачка от това да стана госпожа.
Не знам дали ще съм в бяло през четвъртия ден на септември, но знам, че до мен ще е мъжът, който ме заслужава.
Наскоро една приятелка ме попита има ли разлика в любовта ми, след като съм на път да оставя понатежалото си моминство в миналото.
Има, и още как. Чувството ми за принадлежност стана натрапчиво като ментовия вкус на бонбони лукче.
И колкото и да не харесвам клишетата, тук ще им се насладя като на дълго лелеян памук-шекер.

Казват, че противоположностите се привличат.
Че минус и плюс се долюбват.
Че черно и бяло са вълшебна монохромна комбинация.
Че има хляб в ин и ян.
Че сродните души са братовчеди на изпарилите се в приказките еднорози.
Все тая какво казват.

Важното е какво ми говори той отсреща. Важното е как го чувам от тази страна на сърцето.
Важното е как ме събужда неговата нощ и как ме завива неговата утрин.
Все тая какво казват, нали когато сънувам в любимите очи, светулки дишат в косите ми. А когато се караме, го правим с очила на гиздави ириси.
Важното е, че когато се бием наужким, копията ни са чадъри с влюбени усмивки.
А когато се храним, каним на масата си слънчеви зайчета.

Важното е, че общите ни интереси са малко. Така няма опасност да пренавием сетивата си като захласнало се в удрянето по барабаните механично мече.

Мен ме блъска в слепоочието самозвана артистичност, а него го кефи да чопли живота с инструменти за пораснали момчета.
Мен ме привличат пакостите, него – добротата.

Важното е, че той ми позволи отново да нарисувам мечтите си – по-цветни, по-смели, по-живи, след като на два пъти някой ги изтри, без дори да разбере.
Че отмени всичките ми забрани в любовта.
Че дефибрилира сърцето ми и сега то безстрашно крещи съдържанието си в дома на щурците.
Че не ми позволи да диря любовта, а ме остави да я срещна.

А когато някога децата ни ме попитат за какво съм дошла на този свят, ще им кажа, че съм тук да обичам, да ме обичат.
Че съм тук, за да живея шумно, ненаситно и щастливо.
Че съм дошла да бъда чудото на някого. Че намерих моето.
Ще има кажа два пъти да мислят, преди да пристъпят върху дългия път към олтара.
Ще им кажа да не бързат, защото хубавите неща се случват на тези, които вярват. По-хубавите се случват на онези, които са търпеливи.
А най-хубавите се случват на хора, които не се отказват.

Ще им кажа думите на Стайнбек: „И не се притеснявай да загубиш. Ако е правилно, случва се. Най-важното е да не се бърза. Нищо добро не се изплъзва.“