Мацки, време е да върнем ловния билет на мъжете

Преди малко повече от четири години тържествено обещах пред себе си и моята женска хайка, че повече няма да си свалям мъжете.
Толкова ми беше дотегнало да засуквам фуста, да ръся остроумия, да пускам уж неволно кокетни флиртаджийски трели от устата ми, че бях на крачка да се откажа от цялото това интимно надиграване.

Реших, че е крайно време да си седна на пищно оборудвания задник и да зачакам позакъснелия ми съпруг.
Стана ми ясно, че е настанал моментът да пристана на природата на плячката, колкото и да ми е несвойски, па барем се намери някой смелчага, дето иска да притежава.

Седнах и зачаках… и така 3 години. Голямо чакане падна, ама пък как си струва!
Търпеливо го дебнех да ме зяпа три лета, да лелее по мен три зими, да отбягва свенливо погледите ми три пролети, да ме изпраща с невидима милувка три есени.
Чаках го, защото тоя път знаех, че я съм вдигнала ловджийската си пушка, я съм го подплашила. Не защото не е достатъчно мъж, а именно заради това.

image_5775050_128_0

Каквото и клише да е, мъжете обичат да ловуват. Да мислят стратегии за превземане, да се сражават с женските ни вятърни мелници, да се маят какъв капан да ни заложат, та без бой да паднем в него.

Мъжете отново предявяват права за територията си и не искат да им се мотаем из краката.
Мина модата на мързеливия мъжкар, дето бракониерстваше знойни моми, които без много да се маят, сядаха в скута му и изживяваха краткотрайния си хепиенд.

Мъжете изгубиха търпение към нашите свалячески претенции.
Не искат повече да им бръщолевим, че сме по-напред от тях в тая любовна надпревара.
Не щат и да знаят за самозваното ни разбиране, че понякога сме повече мъже от тях в любовта. А дали е така?
Това че понякога се овъртолваме в криворазбрано показване на нашия интерес към тях, прави ли ни по-вещи в занаята? Прави ни по-загубени патки, които след малко ще си скубят перушината от бяс, задето обектът им на желание е хукнал през глава да се спасява от хищния им ищах.

Време е да извадим от скрина винтидж мистериозността на отминалите поколения.
Време е да поизтупаме увехтялата ни женственост, позанемерена от последните ни няколко десетилетия мъжкаранщина.

Мацки, време е да върнем ловните билети на мъжете. Защото отстрелването на редки екземпляри има място само в ловния сезон и то ако зад спусъка стои мъж.

 


За кучките и радарите

Случвало ви се е някой бивш да напомни за себе си баш когато започва да ви се случва нейде другаде любов.
Случвало ви се е оня нехранимайко, който ви е зарязал преди няколко месеца, да се появи като диверсант от храст тъкмо когато сте се научили отново да пускате крилат въздух в дробовете си…

Все едно екслюбимите имат нелегални радари на кьошето пред кооперацията ни, сухоземни сонари в рибния магазин, от който пазаруваме, и наблюдателни вишки срещу балконите ни.
Все едно са клонинги на хлапето от „Шесто чувство“, което контактуваше с мъртъвци. Появяват се като измършавели призраци, дошли да пийнат по едно малко от живеца ни, дирещи доказателство, че още не са си тръгнали от нашия свят.

psyho_lubovta

Защо тия таласъми пъплят по калдъръмите на отминалите ни отношения точно когато ние сме готови отново да бъдем щастливи?
Появяват се като зомбита, когато техните собствени връзки са умрели или гноясват. Появяват се при нас, някогашните, та да напомпат себелюбието си.
Идат, за да погалим главите им, да ги утешим в скутовете си, да накърмим измършавялата им мъжественост.

Пристъпват нагло, проумели, че ергенският им живот се е протрил и имат отново нужда от мек юрган и топло тяло.

Прииждат, когато нещо забоде пръст в незарасналото ти място в сърцето им. Когато видят някой да проявява нежност на любимата ви пейка, когато носът им капитулира пред уличния флирт на парфюма ви, когато нещо пропука грижливо положения бетонен саркофаг върху спомена за вас.
Понякога се материализират в ежедневието ни само за да помахат с ръка и да ни вгорчат кафето с дъх на канела и обещания за бъдещето.
Друг път идват, защото не могат да понесат мисълта, че ние може да сме по-щастливи без тях. Че сме дръзнали като кучки да вирнем опашки и че отдаваме придиханията си без остатък на някого, който не са те.

Когато бившият се появи, отворете обятията си и приютете цялата хубост на живота. Не позволявайте на този неканен амоняк да изпари мечтите ви. Той отдавна е загубил мястото в Менделеевата таблица на сърцето ви.
Дори да драпа за втори шанс, не забравяйте, че преди да стигнете до края, сте му позволили да се яви поне на девет поправителни изпита.

Когато бившият се появи, помнете – може да е тук, подкокоросан от любов, но най-вероятно кукловодът му се нарича Его, а то обича само себе си.
Подарете му батерии за радара и го пуснете по живо, по здраво да дири щастие по широкия свят.

 


Двойният аршин на любовта

Никога не съм си представяла любов в стъклен замък със свръхвисока кула без ключалка, в която тъжни жени бродират сърца за препитание.
Не си я представям и като тезгях с втора ръка забранени плодове.
Не си я представям като търг, на който за половин милион се сдобиваш с наказуемо млада знойна девица, за един си купуваш невръстна мома за нощни банкети, а за два ставаш горд собственик на малолетна майка за децата си.

Не си я представям като пазар, на който мъжете придобиват жените за няколко сребърника.
Не си я представям. Не и така. Да, ама това е моята любовна утопия.
Други жени разбират любовта като битие, в което са добре подчинени.
Житие, в което изпитват и консумират любовта, притиснати от тлъстото тяло на собственика си.

Няма да оспорвам или нравоучавам правото им да бъдат щастливи по тяхному. По-скоро ме вълнува защо обществото си е причислило само тоя прерогатив. Трепетно ме мъчи въпросът и защо раздава награди на олисяващи господа, които се слюнчат върху млада плът, а когато жените дръзнем да обичаме някой юноша бледен, на нас се гледа като на нелепи вампири, впили емоциите си в неподходяща за ЕГН-то ни снага.

wedding-image-653893_1920

Защо мъжете да могат да правят секс с внучки, а на нас да ни се полагат само проблемни простати?
Как да не благоговееш пред тоя двоен аршин на любовта?

Как да не ти се иска да заплюеш в лицето лицемерната наглост на света.
Свят, в който плешиви вехти мъже си купуват свежа кръв, но стане ли нейната собственичка на 25, веднага й духват под навъртялата годинки опашка.
Свят, в който жените сме сменяни по-често от ангренажен ремък и в който сме презрени, когато имаме обич за „агнешко“.
Да, ама малшанс, момчета. Светът се променя, нагонът му също.
И въпреки че скимтим за равноправие на половете, жените сами се набутваме в кьошето на „правдивите“ предразсъдъци, за да не усетим притворния гняв на инфантилното общество.

Хак да им е на псевдоморалистите. Оказва се, че мъжете между 20 и 29 години предпочитат по-зрели жени.
Моите адмирации. Хем са по-млади, хем са адекватни и наясно какво е най-доброто на щанда с любовта.
Най-вероятно това се дължи и на липсата им на комплекси, влачени усърдно от застаряването, пречещи им да усетят, че няма по-мощно привличане от уверената жена.

Аз самата обичам по-млад мъж. И знам, че никой никога не ме обичал така, както той и неговата младост.

 


Неговата нерешителност е твоето решение

Това са редове за всички мацки, които всяка сутрин се събуждат с надеждата и копнежа, че тази вечер най-накрая ще легнат до любимия си в леглото, а на следващата заран той няма да бърза да се изниже от дома им, препъвайки се в собствените си боксери. Няма да бърза да се прибере при жена си, при майка си, в ергенската си квартира…

Тези, които са отдавна във връзка или имат брак, ще ме разберат.
99 процента от връзките нямат никакъв смисъл.
Все едни и същи залъгалки, все същото безкрайно шикалкавене, все същото досадно надцакване кой е по-по-най.
И все същия досаден край, в който някой отново няма достатъчно нужда от теб, че да иска да отсъди в полза на любовта, която даваш.
psyho_ochakvane_new
Това, че ти го харесваш и искаш да бъдеш с него, не те оправдава, когато подминаваш лековато всички предупредителни сигнали по пътя.
Шансът да се объркаш и да разчетеш погрешно сигналите на другия е непростимо брутален. Вероятността да се оставиш доброволно да бъдеш излъгана е по-осъществима от това да имаш китайски шаран за домашен любимец.

Разбира се, не е изключено на идване към втората ви среща да му се развали колата, ама ако и третата не се осъществи, защото спешно е ваксинирал котката си, изяла умрял гълъб, то най-вероятно има нещо гнило и то не е в Дания.
Най-тъпото е, че той може и да казва истината, ама заради всички хубостници, които са те хвърляли по върбите, сполуката да разпишеш пътния лист към изхода на един добър мъж е гигантска.

Но все тая дали този, когото обичаш, е свободен, зает, заплют или наплют. Ако все си намира извинение, за да вземе решение за бъдещите ви творчески любовни планове, то той вече е решил. Само че няма топки да ти го каже.

Ако той се разсейва и все не те запознава с приятелите си, а те крие в „романтични“ капанчета на другия край на града, за да те „запази по-дълго за себе си“, то ти не се мотай – бий му камшика.

Ако след всичките месеци и години, в които ти се кълне във всепоглъщаща любов и ти пълни душата с блянове за щастие, а все още не си изпила и една ракия с баща му – бий му камшика.

Ако никога не прекарвате дори два часа в неговата къща под претекста, че у вас „е по-хубаво“ – бий му камшика. Почти 100 процента е сигурно, че докато вие си гукате на пейка в парка, жена му свива сарми в семейната кухня.

Ако той иска да е с теб, нищо не може да го спре. Нито котки, нито гълъби, нито спукана гума.
Набий си го в главата, ти заслужаваш повече.
Слагай точката на тая гротеска и започвай да пишеш началото на своята споделена история.



Добрата връзка няма място във Facebook

Щастието е като здравето. Щом не го забелязваш, значи го имаш.
Същото важи и за връзките.

Колкото по-малко чуваме за едни отношения, толкова повече любов цвърчи в тях.
Пандемията Facebook не прощава на никого, докоснал се до нея. Тази социална мрежа е като зона, поставена под карантина. Всички неща, които може да замърсят човещината, са тук. И въпреки това всички се трупаме на витрината й. Важно ни е да ни видят колко сме усмихнати, колко сме щастливи, колко сме успели и колко сме обичани. Дали?
И на кого, по дяволите, му пука наистина за нас. Само на четирима-петима приятели, които са такива и извън нарцисизма на отрочето на Зукърбърг.

Facebook е добра маркетингова платформа, трибуна за разпространяване на постулати, за агитиране за тази или онази кауза, често за протягане на ръка за зов за помощ. Но да изтипосаш любовта си в тази септична интернет яма, не е подплатено с особен разум.

Да, веднъж-два пъти да покажеш на света какво те усмихва сутрин и какво посреща копнежа ти вечер, е в рамките на адекватното. Но ако всяка седмица поместваш селфи на две глави, които се целуват, а всеки месец оповестяваш статуса на връзката си по всевъзможни начини, то със сигурност нещо не е наред в тая „любов“.

Има два вида двойки, които държат на всяка цена да занимават целия свят с това, което се случва между завивките им.

Едните са тези, които непрекъснато развяват кирливите си ризи на показ, разменяйки си гневни слова и провокативни снимки в мрежата, забравили що е то лично пространство. Не само тяхното, но и това на потърпевшите, които имат неблагоразумието да са в графата им „Facebook приятели“. Все ми е тая, че той не е удържал на обещанието си да купи на благоверната последната филър процедура за горната джука. Или пък какво мисли тя за поредната му забежка.

Ако търсиш външна валидация на чувствата си, то твърде вероятно вътрешното им изражение да е чисто и просто едно голямо нищо.

Вторият тип двойки, които си умират да размахват „любовта“ си на Facebook показ, е тоя, дето уж трябва да ни накара да „завиждаме на перфектния им живот“.
В повечето случаи стената им в социалната мрежа е по-скоро фасада. Наречете ме старомодна, но си мисля, че не ти трябва някаква си там социална мрежа, за да те убедят, че любовта им е вибрираща, че щастието им е в добро здраве, че връзката им е зряла и уверена.

Няма нужда да показваш колко си „добре“ с другия. Хората забелязват, когато някой тъне в любовен разкош.

Когато сме влюбени, всички искаме да го изкрещим от върха на дробовете си, но колко зловещо би било, ако тръгнем да звъним на всеки наш приятел, на всеки братовчед, на всеки съсед, за да споделим тази емоция.
Същото е и когато го правим във Facebook.

Удивителните отношения са антитеза на описаните по-горе. Човекът, с когото най-много искаш да споделиш радостта от любовта си, е този, който те кара да я изпитваш, а не около 300 полунепознати индивиди.

Двойките, които наистина съжителстват в хармония и любов, познават цената на безценните малки интимни моменти, за които не знае никой друг освен тях.
Те знаят, че показването на любовта на другите олекотява нейната искреност, защото когато имаш публика, тя се превръща в пиеса.

Защото любовта няма нужда от перчене във Facebook, а от случване извън виртуалното пространство.

 


%d bloggers like this: