Да скъсаш с приятел, е по-трудно

Не ми се е случвало да страдам така за мъж, както за загубата на приятел.
Колкото и патетично да звучи, не го пожелавам и на най-големия си враг.

Да скъсаш с гадже, е поправимо – ще си намериш ново. Но да пуснеш приятел да си ходи от живота ти, е почти непоносимо.
Мястото срещу теб остава особено празно. Никой нов не може да вземе точната му форма и сърцатост. И тук не важи рецептата за емоционално здраве, след като някой хубостник те е пръждосал. Там работата е лесна – слагаш най-виртуозната си рокля, най-закачливите си обувки, наливаш тялото си с безкрайно количества водка, ревеш денонощно на рамото на аверите си и късаш маргаритки в несвяст. Или поне това ни показват по филмите. Моето справяне с разлъката е диаметрално противоположно, но за това друг път.

Но какъвто и да е починът за събирането на сърцето отново с неговата цялост, една-единствена съставка е неизбежна – приятелките. Само една жена може да разбере степента на разкъсване. Само една приятелка е наясно как, колко и къде ли не те боли.
Но когато едно приятелство свърши, кой ще се цани за еликсир на попарената душа?

Случвало ми се е два пъти да губя приятелки.
Първия път го преживях като жигосване. Отказвах да пусна човечето да си тръгне, отказвах да живея в неведение за моя грях, за който знаеше целият свят, но аз не бях заслужила да разбера своето провинение, изразяващо се под формата на „прекалена загриженост“. Опитвах се с молби, с подкупи, с примамки да намеря отговор на приятелското й огорчение, но все „не му беше времето“. Не й се говореше „сега“, не беше „важно“ и така, докато най-накрая не чух думите: „Поне си починах малко от теб!“ Точно тези срички ме освободиха в мигом от двeгодишната ми агония. В тоя момент осъзнах, че приятелството ми се беше уморило от чакане. Че вече нямаше какво да даде и какво да вземе.
Опаковах това, което беше останало като емоция у мен, и й пожелах дълъг, щастлив и ефирен живот.

Когато след година се случи нещо съдбоносно в живота на тази ми приятелка, тя ме потърси изневиделица. Изслушах я сърцато и разбрах, че наистина съм си отишла от приятелството ни. Че то вече не може да е пълнокръвно. По-скоро ми приличаше на нескопосано положен грим, който някога е рекламиран като перманентен, а в крайна сметка се оказва менте с изтичащ срок на годност.
Когато преди месец се омъжих, тя отново напомни за себе си.
Усетих радост, искреност, усетих приятелство и ми стана тъжно. Разказа ми за своите семейни несгоди, за красивата си дъщеричка, за битието в другата държава и ми стана свидно, че дори за две минути и половина отново бяхме приятелки. За кратко. За повече. Завинаги? Не знам.

С другата „приятелка“ се разделях сравнително по-кратко и неособено болезнено. Знаех, че не е читав приятел от няколко години, но въпреки това изпитвах дълг и желание да я закрилям. Знаех, че паразитира на гърба на приятелството ми, но кой знае, сигурно съм имала нужда от статут на самарянин, който се грижи всеотдайно за другия, защото вярвам, че така правят приятелите.
Когато стана ясно, че ще се задомявам, тя отново напомни за себе си индиректно с един плах лайк във Facebook. Не усетих радост, не усетих искреност, не усетих приятелство. Усетих досада, омерзение, осквернение. Усетих нечистоплътност. И й пожелах щастлив живот, пълен с такива приятели, каквато е тя.

Advertisements

Уморените любови ги убиват

Фотография: Orangeya

Не съм някаква вълшебница, която с едно захаросано махване на чудодейната пръчица карамелизира уморените си чувства за по-добри времена. Нито съм някакъв любовен инструктор, който по учебник може да се влюбва и разлюбва. Ама ей на – случвало ми се е три пъти да изпитам предела на любовта си към един и същ мъж. Три пъти съм се събуждала от невъздържаността на емоцията, която прегръща раменете ми, прокраднала се от познатото мъжко тяло до мен. Три пъти съм имала нужда от мобилна кислородна бутилка, за да мога да преживея деня без ирисите на любимия. Три пъти съм надскачала интимността си, три пъти съм била партизански смела, три пъти съм обичала отново и отново неговата стоманена крехкост. Три пъти се преливах в атомите му. Три пъти охлузвах любовта си с изцъклен от вълнение поглед, докато най-накрая тя се умори. Приспах я, завивайки я с обещанието, че отново ще възкръсне. Другаде, някъде! Но за да се случи това, първо трябваше да я убия!

По-щастливи ли са глупавите?

По-щастливи ли са глупавите

Умна съм. Наистина съм умна. Толкова съм умна, че понякога не изпитвам радост от това, че мога да гъделичкам логичността на ума си, за да предвидя няколко свои житейски хода. Глупава съм. Наистина съм глупава, защото понякога натирям инстинкта си за щастие в някоя прашасала лавица в килера. Така му наритвам канчето, че той горкият не смее със седмици да се появи. Чака ме да изглупея тотално, та да мога после да припълзя до него и да му се извинява, че съм пренебрегнала обещанието за безвремие. Смело да игнорирам надигащите се ненужни въпроси за правилност. Да си позволя да чувствам, без да анализирам. Да му призная с трепет, че съм готова да изглупея от щастие.

Иска се смелост да си приятел

Понякога ме обхваща жесток бяс. Побеснявам от себе си. Побеснявам, че си позволявам да търпя вампири в собствената си Страна на чудесата. Нямам нужда от Белия заек, та да знам накъде води пътят на ненужно глупавата ми търпимост към хора в живота ми, които ме приемат за даденост. Когато преди години за пръв път ми хрумна да изчистя бремето, което ми носят някои от моите „приятели“, почувствах неописуемо угризение. Ама как ще оставя бедните пиявици сами в големия и лош свят? Как ще пусна на свобода енергийните върколаци, на които грам не им пука какво ми причиняват, когато решат със зъби и с нокти да откъснат парче от мен, само и само да им е добре. Е, слава Богу, тази мазохистка остана в миналото, отстъпвайки място на една по-силна и по-щастлива мен. По-уверена в наистина стойностните си приятелства, па макар и застрашително малко. Не искам да слагам етикета „най-добър приятел“ на най-милите ми авери, защото вече съм ги окичила с догмата да са най-близките ми хора. А щом са такива, значи са и приятели, и добри, и грешни, и раними. Значи са достатъчно смели, та да ми кажат в лицето, когато греша, и да се зарадват с искреността на дете, когато лековерно се нося върху поредния облак.