Сама съм и не ме е срам

Доскоро се радвах на няколкогодишно усамотение, що се отнася до любовния ми живот. Нямах партньор до себе си и това беше ок за известно време. Не че заспиването сама не ми понасяше – напротив, обичах да се търкалям из целия креват и да си ходя полугола из къщата, без да се притеснявам, че обемът на бедрата ми застрашава жизненоважното дишане на котката, притисната в кьошето.
Оказа се, че това да нямам гадже, съпруг, любовник или просто мъж е голям препъникамък в усещането за добруване, но не на моето, а на това на околните. Всички се опитваха всячески да ми намерят другарче.

То не бяха уж случайни срещи със съученици на тая или онази ми приятелка. От време на време съвсем открито и откровено получавах покани за партита с „подходящи“ ергени?! Подходящи за кого? За мен? Едва ли! За приятелите ми? Може би. За родителите ми? Задължително.
Целият свят се беше наговорил да ме сватосва, защото, видиш ли, не можело така да си стоя сама. Е, що да не мога? Да не би да има нещо срамно в това да си сам с мислите си, когато не искаш да ги споделяш с неправилните за теб хора. Трябва ли на всяка цена да разделяш битието си с някого, който изобщо не пасва на възприятието ти за качествен живот и себеуважение?

Изобщо не ми се нравеше горчилката, която трябваше да понасям, станеше ли дума да отбранявам правото си на избор да съм сама, а не зле придружена. Все едно слушах нетърпима мантра за горката, депресирана, тъжна малка Тина. Все още е сама. Толкова хубава, толкова оправна, толкова умна, пък няма мъж за нея. Ами няма!

Ако си мислите обаче, че има нещо „сбъркано“ в приятелките ви, които все още не са заченали наследниците си и не са започнали да експериментират с рецептите на свекървите, трябва да знаете, че има нещо „сбъркано“ в още доста жени по света.
И макар зловещото проклятие на това да си сам е във възход, няма нужда обаче да изпитваме съжаление към хората, които нямат партньор. Без значение дали са фризьори, цветари, доктори или кинозвезди. Няма нужда да ги караме да се чувстват засрамени.
И не, не е наша работа да правим нещо, за да променим този техен сингъл статус. Защото докато си мислим, че нашите мерки и теглилки са правилните за тяхното емоционално благоденствие, най-накрая ще се окаже, че ризата на тази пишман любов е от демодирана колекция и е с толкова ретро аромат, че ще ги сдобием с доживотна хрема.

Преди да се омъжи, на Камерън Диас й се наложи в интервю да разисква надълго и нашироко защо на 42 години в живота й няма любов, вместо да обсъжда най-новия си филм. „Мисля, че някои хора искат другите да правят същите избори в живота като тях. И не заради другото, а за да си припишат една принадлежност към останалите, което ще ги накара да се чувстват добре. Което ще ги накара да се чувстват застраховани от несигурността, която така или иначе усещат.“  Брилянтен отговор на нетактично вмешателство, нали?

Явно дори в 21 век човеците не искат да приемат или да проумеят, че жената без мъж може да е щастлива. Може да съществува пълноценно и без да се съобразява с нормите, наложени от обществото. В крайна сметка, тя може да не иска да участва в  незадоволителни отношения.

Някои недомислици трябва да бъдат поправени в реалността, която населяваме. Сред тях е и социалното неудобство и първичната хорска несръчност, що се отнася до живота на другия.
Няма нужда да ни принуждават насилствено да се вричаме на връзка, която е по-фалшива и от китайска реплика на чанта „Фурла“.
Защото колкото и да твърдим, че отчаяните времена изискват отчаяни мерки, хайде да не бъдем толкова отчаяни, а?

Трийте Facebook приятели на воля!

Наскоро ме намери отново мъдрата приказка за доброто и лайното.
Припомни ми я човек, когото смятах за приятел, а той се оказа обикновен ренегат.
Две години беше хранил чиста ненавист срещу желанието ми отново да стане потребен на себе си, та да го намери щедрото на живота, ама – пусто, нищо не разбирам. Не и от такива „приятели“.
След като разменихме няколко къде възпитани, къде ядни думи, реших, че е време да си взема и последното довиждане с него.
Беше се отскубнал отдавна от аналоговото ми ежедневие, сега беше мой ред да го изтрия и от виртуалното си такова.
Учудих се с каква лекота натиснах Facebook бутона, който заличаваше всяка следа от някогашното ни добро познанство. Не го наричам приятелство, защото с годините почнах да вярвам, че тази промисъл свише трябва да е взаимна. Ако само едната страна бута другарството по нанагорнището и го чака в подножието на стръмното, то тогава това не е приятелство, а си е обикновено и някак ненужно комуникационно сношение.

Ако и на вашата душа й писне да търкаляте в пространството типчета, дето не знаят да ви ценят, трийте на воля.
Трийте на воля Facebook призраци, ако искате да запазите здравия си разум. И не смейте да се чувствате виновни.

Живеем в свят на непрекъснато сравнение и никой нито за секунда не се свени да извлече максимална полза от това. Подложени сме на непрекъснатия тормоз на чуждото мнение, което често тежи на плещите на започналия нехайно ден.
За какво са ни пълни Facebook дневници с непрекъснато хейтване и със самотни коментари под него?
Да, понякога новините са благи. От време на време някой потен залез ни замечтава по нецивилизовани дестинации, но всички крадат от щастието ни. Няма значение дали е майка ви, която, без да иска, е включила главните букви на клавиатурата и цялата ви Facebook стена крещи в истерия от вайкането по любимото й полуумряло мушкато.
Или пък изневиделица се появява досадният баща на бившето ви гадже, който – мине се не мине, и почва да опява, че вие сте най-доброто нещо, което се е случвало на оня непрокопсаник сина му.

Отдавна не захранвам дигиталните си илюзии със заблудата, че тоя или оня е постнал нещо, „без да иска“.

Трийте на воля Facebook приятели! Нямате нужда от пасивно-агресивни клетници, които се борят за правото си на собственост върху всяка част от живота ви.
Ще се учудите на колко непознати души позволявате всеки ден да се разхождат из щастливата ви памет.
Все едно да поканите уличен продавач на метли да вечеря със семейството ви, защото ви се е сторил много симпатичен. Той може наистина да е най-милото мустакато чиче, което някога ще видите, но може и да е сериен убиец. И в двата случая не е негова работа да наднича в уюта ви.

Трийте на воля Facebook приятелства и се погрижете за тези в живия живот.
Може в началото да срещнете собствената си съпротива, но натирете скрупулите и помнете – вие държите контролния пакет на приятелския си кръг.

Мацки, време е да върнем ловния билет на мъжете

Преди малко повече от четири години тържествено обещах пред себе си и моята женска хайка, че повече няма да си свалям мъжете.
Толкова ми беше дотегнало да засуквам фуста, да ръся остроумия, да пускам уж неволно кокетни флиртаджийски трели от устата ми, че бях на крачка да се откажа от цялото това интимно надиграване.

Реших, че е крайно време да си седна на пищно оборудвания задник и да зачакам позакъснелия ми съпруг.
Стана ми ясно, че е настанал моментът да пристана на природата на плячката, колкото и да ми е несвойски, па барем се намери някой смелчага, дето иска да притежава.

Седнах и зачаках… и така 3 години. Голямо чакане падна, ама пък как си струва!
Търпеливо го дебнех да ме зяпа три лета, да лелее по мен три зими, да отбягва свенливо погледите ми три пролети, да ме изпраща с невидима милувка три есени.
Чаках го, защото тоя път знаех, че я съм вдигнала ловджийската си пушка, я съм го подплашила. Не защото не е достатъчно мъж, а именно заради това.

Каквото и клише да е, мъжете обичат да ловуват. Да мислят стратегии за превземане, да се сражават с женските ни вятърни мелници, да се маят какъв капан да ни заложат, та без бой да паднем в него.

Мъжете отново предявяват права за територията си и не искат да им се мотаем из краката.
Мина модата на мързеливия мъжкар, дето бракониерстваше знойни моми, които без много да се маят, сядаха в скута му и изживяваха краткотрайния си хепиенд.

Мъжете изгубиха търпение към нашите свалячески претенции.
Не искат повече да им бръщолевим, че сме по-напред от тях в тая любовна надпревара.
Не щат и да знаят за самозваното ни разбиране, че понякога сме повече мъже от тях в любовта. А дали е така?
Това че понякога се овъртолваме в криворазбрано показване на нашия интерес към тях, прави ли ни по-вещи в занаята? Прави ни по-загубени патки, които след малко ще си скубят перушината от бяс, задето обектът им на желание е хукнал през глава да се спасява от хищния им ищах.

Време е да извадим от скрина винтидж мистериозността на отминалите поколения.
Време е да поизтупаме увехтялата ни женственост, позанемерена от последните ни няколко десетилетия мъжкаранщина.

Мацки, време е да върнем ловните билети на мъжете. Защото отстрелването на редки екземпляри има място само в ловния сезон и то ако зад спусъка стои мъж.

 

Двойният аршин на любовта

Никога не съм си представяла любов в стъклен замък със свръхвисока кула без ключалка, в която тъжни жени бродират сърца за препитание.
Не си я представям и като тезгях с втора ръка забранени плодове.
Не си я представям като търг, на който за половин милион се сдобиваш с наказуемо млада знойна девица, за един си купуваш невръстна мома за нощни банкети, а за два ставаш горд собственик на малолетна майка за децата си.

Не си я представям като пазар, на който мъжете придобиват жените за няколко сребърника.
Не си я представям. Не и така. Да, ама това е моята любовна утопия.
Други жени разбират любовта като битие, в което са добре подчинени.
Житие, в което изпитват и консумират любовта, притиснати от тлъстото тяло на собственика си.

Няма да оспорвам или нравоучавам правото им да бъдат щастливи по тяхному. По-скоро ме вълнува защо обществото си е причислило само тоя прерогатив. Трепетно ме мъчи въпросът и защо раздава награди на олисяващи господа, които се слюнчат върху млада плът, а когато жените дръзнем да обичаме някой юноша бледен, на нас се гледа като на нелепи вампири, впили емоциите си в неподходяща за ЕГН-то ни снага.

Защо мъжете да могат да правят секс с внучки, а на нас да ни се полагат само проблемни простати?
Как да не благоговееш пред тоя двоен аршин на любовта?

Как да не ти се иска да заплюеш в лицето лицемерната наглост на света.
Свят, в който плешиви вехти мъже си купуват свежа кръв, но стане ли нейната собственичка на 25, веднага й духват под навъртялата годинки опашка.
Свят, в който жените сме сменяни по-често от ангренажен ремък и в който сме презрени, когато имаме обич за „агнешко“.
Да, ама малшанс, момчета. Светът се променя, нагонът му също.
И въпреки че скимтим за равноправие на половете, жените сами се набутваме в кьошето на „правдивите“ предразсъдъци, за да не усетим притворния гняв на инфантилното общество.

Хак да им е на псевдоморалистите. Оказва се, че мъжете между 20 и 29 години предпочитат по-зрели жени.
Моите адмирации. Хем са по-млади, хем са адекватни и наясно какво е най-доброто на щанда с любовта.
Най-вероятно това се дължи и на липсата им на комплекси, влачени усърдно от застаряването, пречещи им да усетят, че няма по-мощно привличане от уверената жена.

Аз самата обичам по-млад мъж. И знам, че никой никога не ме обичал така, както той и неговата младост.

 

Неговата нерешителност е твоето решение

Това са редове за всички мацки, които всяка сутрин се събуждат с надеждата и копнежа, че тази вечер най-накрая ще легнат до любимия си в леглото, а на следващата заран той няма да бърза да се изниже от дома им, препъвайки се в собствените си боксери. Няма да бърза да се прибере при жена си, при майка си, в ергенската си квартира…

Тези, които са отдавна във връзка или имат брак, ще ме разберат.
99 процента от връзките нямат никакъв смисъл.
Все едни и същи залъгалки, все същото безкрайно шикалкавене, все същото досадно надцакване кой е по-по-най.
И все същия досаден край, в който някой отново няма достатъчно нужда от теб, че да иска да отсъди в полза на любовта, която даваш.

Това, че ти го харесваш и искаш да бъдеш с него, не те оправдава, когато подминаваш лековато всички предупредителни сигнали по пътя.
Шансът да се объркаш и да разчетеш погрешно сигналите на другия е непростимо брутален. Вероятността да се оставиш доброволно да бъдеш излъгана е по-осъществима от това да имаш китайски шаран за домашен любимец.

Разбира се, не е изключено на идване към втората ви среща да му се развали колата, ама ако и третата не се осъществи, защото спешно е ваксинирал котката си, изяла умрял гълъб, то най-вероятно има нещо гнило и то не е в Дания.
Най-тъпото е, че той може и да казва истината, ама заради всички хубостници, които са те хвърляли по върбите, сполуката да разпишеш пътния лист към изхода на един добър мъж е гигантска.

Но все тая дали този, когото обичаш, е свободен, зает, заплют или наплют. Ако все си намира извинение, за да вземе решение за бъдещите ви творчески любовни планове, то той вече е решил. Само че няма топки да ти го каже.

Ако той се разсейва и все не те запознава с приятелите си, а те крие в „романтични“ капанчета на другия край на града, за да те „запази по-дълго за себе си“, то ти не се мотай – бий му камшика.

Ако след всичките месеци и години, в които ти се кълне във всепоглъщаща любов и ти пълни душата с блянове за щастие, а все още не си изпила и една ракия с баща му – бий му камшика.

Ако никога не прекарвате дори два часа в неговата къща под претекста, че у вас „е по-хубаво“ – бий му камшика. Почти 100 процента е сигурно, че докато вие си гукате на пейка в парка, жена му свива сарми в семейната кухня.

Ако той иска да е с теб, нищо не може да го спре. Нито котки, нито гълъби, нито спукана гума.
Набий си го в главата, ти заслужаваш повече.
Слагай точката на тая гротеска и започвай да пишеш началото на своята споделена история.


Пътят до правилния мъж минава през грешните

Имам бегла представа за какво си говорят мъжете, когато се съберат да пият бира, и много рядко е за жени. Виж, при жените е по-изобилно откъм споделяне на интимности.

Наскоро седнах на една трапеза с представителна извадка на мацките, с които се учех на занаят в студентските години. Е, ясно е, че жените говорим за мъже, ама тоя път поговорихме за неправилните господа. За тези, с които грешно сме се споделяли. И повечето от тях останаха анонимни, щото ни беше „срам“ от тези абзаци в любовните ни биографии.

Ама няма какво да го увъртаме – да намериш правилния за теб мъж, е равносилно почти на това да смениш пола си.

Не си е работа непрекъснато да си в центрофугата на срещите и мисълта, че това може да се повтаря до безкрайност, безпроблемно вади от устата ми най-вулгарните ругатни.
Непоносимо е да се кърпиш след всяка раздяла, да събираш излинялата надежда и да я прибираш при всичките си съсухрени разочарования.

Колко пъти може да са влюбваме в някого, който не се интересува от нас, да каним някого на среща само за да ни откаже, или да късаме с някого, защото все нещо не му достига, за да не може да си представим живота без него.

psyho_greshniya muj

Аз обаче съм благодарна за всеки натрошен, разбит и смлян инч от сърцето ми. За всяко сгазено упование за щастие. Благодарна съм за всяка сълза, защото е научен урок. Урок, който ми показа какво да търся у един мъж, с какво не искам да правя компромиси и без какво мога.

Благодарна съм за всяка немоя любов, защото след нея съм се доближавала по-близо до моята единствена обич.

Благодарна съм за всяка тъга. Нося я гордо върху лицето като белег от поредната схватка с изплъзналата ми се любов. Благодарна съм за всяка горест, защото тя ми помогна да видя моя мъж, когато най-накрая го срещнах.

Благодарна съм и на обидената ми душа, която не ми позволи да се главоблъскам с въпроси защо съм обичала втория повече от третия, а при четвъртия дори не съм успяла да се довлюбя.

Благодарна съм за всички грешни мъже, защото пътят към правилния минава през тях.

 

Да се влюбиш, е лесно. Да разлюбиш, е сломяване

Случвало ми се е три пъти да си тръгвам от любовта.
Два пъти аз поех по пътя, един път ме напуснаха.
Но и трите пъти се чувствах по-влюбена след края, отколкото в началото.
Не можех да спра да мисля за този, чийто аромат отдавна беше изоставил атомите ми.
Не можех да спра да търся голямото на ръцете и малкото на страховете му.
Не можех да спра наглото напомняне на дебелоокото чувство, че съм се разминала с моя пореден безкрай.

И докато раздялата е мигновена и обелва горния пласт кожа, без да бърза, то разделянето с любимия е нетленна горест.

Утрините вече имат мирис на кафе, неразумно дълго прегаряло в кафеварката.
Обедите са сиромашки, следобедите сиротни.
Залъгваш се, че това, празното отляво, е ефимерна нетрайност, а влагата в очите е детска прищявка на изгубило пътя си прецъфтяло глухарче.

Залъгваш се, че копнежът за любов боли само защото я искаш толкова много.
Че лепкавата депресия върху устните всъщност е рояк водни кончета, които пият тъгата ти.
Че срамът от това да искаш още малко обич е нищо повече от астматичното ехо на сърцето, задъхало се от мъглата, в която е ослепяло.

Да разлюбиш, е раздрана плът, която всеки следващ ден е по-инфектирана, а всяка нощ е по-гнойна в овдовялото легло.

Когато си тръгвах, исках да ме накарат да остана.
Да ми дадат да разбера, че си е струвало да я позная тая любов.
Когато си тръгвах, исках да ме спасят от засмукването на кахърното.
Да сломят обиденото ми сърце, неприпознало фантазията за безмерна отдаденост.

Когато си тръгвах, исках да остана. Да давам още, да получавам повече.
Не исках след това да си повтарям обезумяла мантра, събрала в себе си всичките ни съжаления.

Когато си тръгвах, не исках да го правя. Не исках да усещам разочарованието на непотърсени милувки и неизпуснати вопли от щастие.

Когато си тръгвах, исках да остана.
Когато те намерих, не мисля да си тръгвам.
Тук съм до края на стъпките си. Тук съм и отвъд.

Два пъти мисли, един път се жени

Ей ме на – на крачка от това да стана госпожа.
Не знам дали ще съм в бяло през четвъртия ден на септември, но знам, че до мен ще е мъжът, който ме заслужава.
Наскоро една приятелка ме попита има ли разлика в любовта ми, след като съм на път да оставя понатежалото си моминство в миналото.
Има, и още как. Чувството ми за принадлежност стана натрапчиво като ментовия вкус на бонбони лукче.
И колкото и да не харесвам клишетата, тук ще им се насладя като на дълго лелеян памук-шекер.

psyho_dva puti se jeni

Казват, че противоположностите се привличат.
Че минус и плюс се долюбват.
Че черно и бяло са вълшебна монохромна комбинация.
Че има хляб в ин и ян.
Че сродните души са братовчеди на изпарилите се в приказките еднорози.
Все тая какво казват.

Важното е какво ми говори той отсреща. Важното е как го чувам от тази страна на сърцето.
Важното е как ме събужда неговата нощ и как ме завива неговата утрин.
Все тая какво казват, нали когато сънувам в любимите очи, светулки дишат в косите ми. А когато се караме, го правим с очила на гиздави ириси.
Важното е, че когато се бием наужким, копията ни са чадъри с влюбени усмивки.
А когато се храним, каним на масата си слънчеви зайчета.

Важното е, че общите ни интереси са малко. Така няма опасност да пренавием сетивата си като захласнало се в удрянето по барабаните механично мече.

Мен ме блъска в слепоочието самозвана артистичност, а него го кефи да чопли живота с инструменти за пораснали момчета.
Мен ме привличат пакостите, него – добротата.

Важното е, че той ми позволи отново да нарисувам мечтите си – по-цветни, по-смели, по-живи, след като на два пъти някой ги изтри, без дори да разбере.
Че отмени всичките ми забрани в любовта.
Че дефибрилира сърцето ми и сега то безстрашно крещи съдържанието си в дома на щурците.
Че не ми позволи да диря любовта, а ме остави да я срещна.

А когато някога децата ни ме попитат за какво съм дошла на този свят, ще им кажа, че съм тук да обичам, да ме обичат.
Че съм тук, за да живея шумно, ненаситно и щастливо.
Че съм дошла да бъда чудото на някого. Че намерих моето.
Ще има кажа два пъти да мислят, преди да пристъпят върху дългия път към олтара.
Ще им кажа да не бързат, защото хубавите неща се случват на тези, които вярват. По-хубавите се случват на онези, които са търпеливи.
А най-хубавите се случват на хора, които не се отказват.

Ще им кажа думите на Стайнбек: „И не се притеснявай да загубиш. Ако е правилно, случва се. Най-важното е да не се бърза. Нищо добро не се изплъзва.“