Да скъсаш с приятел, е по-трудно

Не ми се е случвало да страдам така за мъж, както за загубата на приятел.
Колкото и патетично да звучи, не го пожелавам и на най-големия си враг.

Да скъсаш с гадже, е поправимо – ще си намериш ново. Но да пуснеш приятел да си ходи от живота ти, е почти непоносимо.
Мястото срещу теб остава особено празно. Никой нов не може да вземе точната му форма и сърцатост. И тук не важи рецептата за емоционално здраве, след като някой хубостник те е пръждосал. Там работата е лесна – слагаш най-виртуозната си рокля, най-закачливите си обувки, наливаш тялото си с безкрайно количества водка, ревеш денонощно на рамото на аверите си и късаш маргаритки в несвяст. Или поне това ни показват по филмите. Моето справяне с разлъката е диаметрално противоположно, но за това друг път.

Но какъвто и да е починът за събирането на сърцето отново с неговата цялост, една-единствена съставка е неизбежна – приятелките. Само една жена може да разбере степента на разкъсване. Само една приятелка е наясно как, колко и къде ли не те боли.
Но когато едно приятелство свърши, кой ще се цани за еликсир на попарената душа?

Случвало ми се е два пъти да губя приятелки.
Първия път го преживях като жигосване. Отказвах да пусна човечето да си тръгне, отказвах да живея в неведение за моя грях, за който знаеше целият свят, но аз не бях заслужила да разбера своето провинение, изразяващо се под формата на „прекалена загриженост“. Опитвах се с молби, с подкупи, с примамки да намеря отговор на приятелското й огорчение, но все „не му беше времето“. Не й се говореше „сега“, не беше „важно“ и така, докато най-накрая не чух думите: „Поне си починах малко от теб!“ Точно тези срички ме освободиха в мигом от двeгодишната ми агония. В тоя момент осъзнах, че приятелството ми се беше уморило от чакане. Че вече нямаше какво да даде и какво да вземе.
Опаковах това, което беше останало като емоция у мен, и й пожелах дълъг, щастлив и ефирен живот.

Когато след година се случи нещо съдбоносно в живота на тази ми приятелка, тя ме потърси изневиделица. Изслушах я сърцато и разбрах, че наистина съм си отишла от приятелството ни. Че то вече не може да е пълнокръвно. По-скоро ми приличаше на нескопосано положен грим, който някога е рекламиран като перманентен, а в крайна сметка се оказва менте с изтичащ срок на годност.
Когато преди месец се омъжих, тя отново напомни за себе си.
Усетих радост, искреност, усетих приятелство и ми стана тъжно. Разказа ми за своите семейни несгоди, за красивата си дъщеричка, за битието в другата държава и ми стана свидно, че дори за две минути и половина отново бяхме приятелки. За кратко. За повече. Завинаги? Не знам.

С другата „приятелка“ се разделях сравнително по-кратко и неособено болезнено. Знаех, че не е читав приятел от няколко години, но въпреки това изпитвах дълг и желание да я закрилям. Знаех, че паразитира на гърба на приятелството ми, но кой знае, сигурно съм имала нужда от статут на самарянин, който се грижи всеотдайно за другия, защото вярвам, че така правят приятелите.
Когато стана ясно, че ще се задомявам, тя отново напомни за себе си индиректно с един плах лайк във Facebook. Не усетих радост, не усетих искреност, не усетих приятелство. Усетих досада, омерзение, осквернение. Усетих нечистоплътност. И й пожелах щастлив живот, пълен с такива приятели, каквато е тя.

Advertisements

Обичам те с малките неща

Фотография: suneko

Влюбваме се. Влюбваме се така, че искаме непрекъснато да го крещим от балкона. Напук на съседите, които спят от 2 до 4. Напук на егоистичните разгонени котки, които си мислят, че тая кресливата работа с шумното обичане е запазена марка само за тях.
Влюбваме се така, че виждаме сърца в чашата с кафе, в графитите на тротоарите, в лепкавото петно от автомобилно масло на паркинга, върху билетчетата за градския транспорт, върху фасадата на Съдебната палата…
Иска ни се да натъпчем тая любов навсякъде. Да изскача от всяка гънка на света ни с широко отворени ръце. Да прегръща свидния ни, обещавайки му жар до финалната линия на времето.

Аз съм нагла късметлийка! Била съм обичана и съм обичала толкова хвъркато и безстрашно, че завиждам на себе си и на мъжете, които са ме тъпкали с чутовна обич. Които са ме раздирали с непосилна страст.
Които са ме любили с плама на възрожденски революционер, с вярата на богомолец, с обещанията за световен мир, с надежда за безкрая, с драматизма на Шекспиров герой.

Обичали са ме с гъстите мигли на негата, пропила грижовния му поглед.
Обичали са ме с цвете от бабината градина. С мириса на уханно пране, събрано от мъжките му ръце.
С музикални импресии, композирани свенливо от неуверения му талант в някой запъхтян следобед.
С любовно писмо на боязлив поет, подаряващ душата си в часовете, когато светулките прибират децата си.
С грозен гердан, кряскащо молещ за отдаденост.
С наниз от спирали, приютил необмислено чупките на полимерна глина и дъха на влюбени водорасли.
Обичали са ме като полугола рисунка върху неугледен фототапет, обагрила панела с мазните тласъци на палитрата, уловили мекотата на извивките ми. Рисунка, облечена в кройката на леко тясна интимност и съблечена с любовта на любовта ми.
Обичали са ме така, както само хората може да обичаме.
С щедрост, с егоизъм, с болка, с неизвестност, с упование, с вечност. Обичали са ме с малките неща.
Обичам те с малките неща.

Обичам те със слабост

Фотография: jDevaun

Толкова отдавна не бях обичала така, както мога, че бях забравила как го правя.

Не знаех дали все още е модерно сутрин да забулваш чевръсто яйца по панагюрски, или американските палачинки нагло са изместили нашенското в крайчеца на подноса, тътрещ се към леглото, просмукано трогателно с уханието на любовта.
Не знаех дали все още е приемливо да се обяснявам безстрашно в любов с ръчно написани писма. Или беше по-напредничаво да направя Facebook група с неговото име и да крещя от виртуалната трибуна самозабравата си към него.

Дали беше удачно да платя сметката на вечерята, на която аз съм го поканила, или щеше да се окаже жестоко засегнат от моето недоверие към финансовата му солидност.
Нямах представа дали ще го подплаша с извънредно добрите си стойности на ходещ спиртомер, който табиетлийски гледа света през мастиката на кристалчета през лятото и през заскрежените чаши, пълни с ракия, през зимата.

Толкова отдавна не съм обичала така, както мога, че бях забравила как да не се споделям с мъже, незнаещи какво да правят със силата ми. Толкова отдавна не съм обичала така, както мога, че почти бях забравила да си спомня, че знам как да завия тъгата на любимия.
Че знам как да се търкулна към накърнената му сърцевина, за да я вдигна от земята.
Че знам как да вдишам нагнетената му страст, когато заговори в захлас за нещо, което го изтезава.
Че знам как да му се разсърдя, когато глуповата му себичност изблъска в кьошето нежността му към мен.
Че знам как да се нацупя, когато той дръзне да подцени мощта, която лъха от него.

Бях запомнила как да обичам така, че да се чувствам несмислено крилата, своенравно крехка, унищожително голяма.
Бях запомнила как да бъда безкомпромисна към злопаметните малки реваншизми, които нито тогава, нито утре ще имат място при обичта ми.

Бях запомнила как да пръждосвам дребнавостта на жестовете, обрулени от тесногръдство.
Бях запомнила как се мечтае до предела на времето.
Бях запомнила как се препуска предано в прегръдките на другия.
Бях запомнила всичко. Този път обаче се надявам да не забравя как да бъда слаба.

 

Има ли кой да обича мен, богинята

Снимка: h.koppdelaney

Мисля си, че хубавецът Нарцис е бил ебаси тежкарят. Чудесно преминаващ през живота със собствената си самодостатъчност, без излишна суетня отритва точещата по него лиги нимфа Ехо. Най-вероятно не му е харесвала и нейната самовлюбеност. Докато той не можел да се насити на алаброса си, тя пък не можела да се наслуша на фалцета си. Класическо „огледал се нарцис, видял си ехото”.

Най-фамозното обаче в цялата тая флиртаджийска вакханалия е фактът, че той не е запратил на любовната й майна някаква обикновена гръцка селянка, ами свръхестествена мацка. Разбира се, участта му да се озове умъртвен от самовлюбеност можеше и да го подмине като нарцис нимфа, ако отхвърлената госпожица не беше приятелка на любовната богиня Афродита.

Не ща да ви правя митологичен преразказ на историите на себични самозванци.
Искам само да задам простичкия въпрос защо мъжете продължават да ни обожествяват, когато нямат топки да обичат богиня.
Ей богу, това питане не ми дава мира вече прекалено дълги години. Чудене, започнало кротко и ненатрапчиво още от времето, когато не осъзнавах моето дивно великолепие.

И не, не съм нарцис, а нищо и никаква богиня с разпокъсано сърце. С напукана душа, но с безжалостно вибрираща надежда, че след малко ще стане много по-добре там. Там, навсякъде в съществото ми. Онова, прежуленото от невъзможност да се сподели. Онова, дето всеки миг ще се скърши от копнежа си за отдаване. От истеричното си безпокойство да се принесе. Да се врече, замъглено от негата в погледа.

Срещали ли сте богиня с огорчени от очакване колена, с оръфани от тъга клепачи, с дрипава уста, непотърсена отдавна за целувки?

Ако някъде видите богиня, ръсеща самохвално любовен прашец, огледайте се за натрошените й ялови сълзи върху тротоара.
Ако някъде видите богиня, която търси осиновител на все още непотърсена от никого любов, станете й приемен родител за малко. За много. За повече. Завинаги.

Ако някъде видите богиня, развилняла се от обида, задето някой ридаещ мъж е дръзнал да не припознае нейната изящна пищност, пресегнете се и я свалете от пиедестала, на който са я качили мечтателите.
Онези, които й препречват пътя към обещанието за слънчеви зайчета и за тропота на детски крачета по дюшемето. Обещанието за доброто, за лошото, обещанието, докато…

Свалете я от високото, защото тя не принадлежи там. Тя е просто човек и това е нейната свещена благодат.
Тя пада със същата настървеност върху твърдата земя, както и онези, които ги е страх да я обичат.
Тя отглежда толкова старателно недостатъците си, за да не ви разочарова, че почти не й е останало време за грях. Затова свалете я от пиедестала, тя не принадлежи на облаците.

Ако някъде срещнете богиня, предлагаща про боно любов, не се колебайте – отчупете си. Това може би е единственият случай, в който обядът наистина е безплатен, а любовта е толкова безценна, че една порция нарциси и една чаша ехо няма да стигнат, за да я платите.

Приятелството ти нагарча

Фотография: sⓘndy°

„Не искам да си играя повече с теб! Ти не си ми приятел вече!”
Като малки често сме изричали тези думи. И така до след 5 мин, когато всичко е забравено като лопатка в пясъчника.
Когато пораснем, нещата изглеждат почти по същия начин, с тази разлика, че нещото, което заравяме в пясъка, е нараненото ни приятелско сърце, когато се почувства предадено и неразбрано.

От време на време пускам в главата си народната мъдрост, че помощ се иска, а не се дава. Това важи и за приятелството. Не може да натрапваш душата си на някого, който не е готов да се обели до кръвоносни съдове пред теб. Който не позволява на тъгите си да потърсят охлузеното ти от неговата уязвимост рамо. А когато рамото ти се почувства уморено и сиротно от очакване, а сърцето ти остане непотърсено, то по-добре да лапнеш един ментов бонбон, за да промениш горчивия вкус в устата, настанил се трайно от уморилото ти се от надежда приятелство.
Най-добре е да го съсечеш от раз. Настървено, смело, кървящо, без излишно протакане. Иначе боли повече.
И задължително трябва да го гледаш в очите. Поне това дължиш на себе си и на някогашния си другар. И няма нужда от думи тежка категория, защото те са по-непосилни за носене от оловни обувки. А бремето на разлютените срички, излезли от устата, ще гнетят ненужно смутените нощи.

Задължително трябва да пръждосаш изкушението, което пъпли технологично в обиденото ти същество, прошепвайки ти да избереш виртуална смърт за болното отдавна приятелство. По-нелеп и тъжен край за другарството от еднопосочен имейл монолог няма. Старомодно ръкописно писмо би бил доста по-интимен завършек. Така гневът, обидата и разочарованието ще напоят листа, а всички знаем, че дървото е проводник. Така и другият ще усети разкъсването на приятелската тъкан. Ще дадеш избор да осинови болката или да я напъди като твърдоглаво грахово зърно.

Приятелствата идват и си отиват и никога не е лесно да ги пуснеш.
Каквато и остатъчна резистенция да имаш към смерчния финал на приятелството, по-добре опустоши всички мостове, по които може да се върнеш към едностранния мазохизъм. Не го криогенезирай за по-фантастични времена. Веднъж хербарирано, то остава завинаги изсъхнало. Няма значение с каква жива вода ще се опиташ да го съживиш някога… като… ако…
Когато приятелството се приема за даденост, по-добре оваканти мястото му за някое друго, което няма да се скатава на другарската скамейка. Уплашено от това, че има по-силни играчи в отбора от него.

 

Оттук до нашето

Фотография: MsSaraKelly

билет за концерт
шарени клинове
кънки за лед
бяла ушанка
топла пижама и минипантофи
ръкавици без пръсти (мъжки и женски)
бурлеска обувки
срамежливи кокичета
влюбени очила
сърцати катинарчета
ти и аз
ние

Фабрика за рециклирана любов

Кадър от филма "Артистът"

Явно има нещо смущаващо любовно във въздуха, защото напоследък любими мои другари, които не съм виждала от няколко сезона, ме питат дали все още не се събуждам до бившия си възлюбен.

В началото това чувствително любопитство ми граничеше с нелепост, понеже с мъжа на живота си не съм от няколко лета. Но след като в ушите и в главата ми за пореден път закънтя този въпрос, се размислих. Той ли е най-правилният мъж за мен или просто без него изглеждам половинчата. Той ли е най-смелият сред себеподобните си, че единствен може да издържи прекалената ми безпощадност в любовта. Онази, която не прави компромиси с липсата на сила, с недостатъчната мъжественост, със страхливите емоции.

Всички сме слушали истории за реформирани любови. За десетилетни раздели, завършили с емоционално блаженство. Помните края на „Любов по време на холера”, в който 54 години след като Флорентино се раздели с любимата си Фермина, отново бяха заслепени от хоризонта, към който плаваха заедно. С натежали години, със свободни сърца. А помните ли обречените опити на Клементин и Джоуел да изтрият любовта си, подлагайки се на буквално промиване на мозъка в „Блясъкът на чистия ум”? Изхвърлили товара на болезнената си връзка, те отново се впускат в романтичности като напълно непознати. И така до следващото нараняване, ненаучило грешките си, и до следващото скърцащо от педантичност изтриване, покапано с неуморна любов.

Да, знам, че много хора линеят по старите си любови. По спомените за утрините, пълни с миризмата на препечени филийки, забравени разсеяно дълго в тостера. Линеят, отказващи да махат носталгичните контактни лещи, пренебрегвайки несъвършенствата на отминалите им емоции. Търсят трепетно, като в голям куп от изгубени вещи, все още неизсъхнал кълн, от който да взривят живително атомите на отминалата обич.
Във филмите е възможно затриването на спомени, но гумичката не работи в живота. Защото, ако дръзнеш да отвориш длан, за да почувстваш отново прохладната ръка на другия, то трябва да го направиш с блясъка на чистия ум, непромит от никого, от нищо. Без самоизмами, без захаросаности, без инфантилни очаквания.

Не се заблуждавам, че сме създадени с бившия ми любим един за друг. Не сме. И точно това е най-безкомпромисната ни сплав. Не се заблуждавам, че ако отново сме заедно, няма да бъркаме. Задължително трябва да го правим! Но знам, че отново ще посрещаме изгреви, изнурени от разговори, които ни отвеждат до млечните пътища на други светове. Отново ще приспиваме деня със случки от светлата страна на Луната.

И тъй като явно вселената иска да ми каже нещо с това кротко вмешателство в подреденото ми съществуване, напомняйки ми с помощта на разни глашатаи за една почти забравена любов, реших да поканя сърцето си на концерт. И когато утре стоя в подножието на рамото му, вперила очи към Роджър Уотърс, който ще властва сцената на най-великия рок концерт за всички времена, ще знам отговора на въпроса той ли е Той. Той ли е онзи, с когото мога да бъда себе си без криене зад нескопосано сглобени паравани. Той ли е онзи, който може да ме обича до предела на времето. На сутринта след утрешната нощ домът ми ще осъмне с музика на Pink Floyd. Какво ще звучи в съществото ми, ще зависи от това дали сме разбили The Wall* или сме се скрили зад сигурността на Wish You Were Here*.

  • Стената
    ** Искаше ми се да си тук

 

Безпризорни в периферията на приятелството

Безпризорни в периферията на приятелството

Знаех, че жегата често заплашва да разтопи хорските атоми, но наскоро се сблъсках с прогноза, която предупредително нахлу в една лежерна, даже леко вяла лятна нощ. Прогноза, която пръсна няколко студени капки върху топлата високомерност на въздуха. Сякаш водата от чешмата, която набъбваше ерозията на изпръхналата ми кожа, ме предупреждаваше да се оглеждам за градушен бриз. Бриз, заплашващ да нагризе разтопените ръбове на едно приятелство.

Приятелство, което понякога не търпи изострената и безкомпромисна честност да му се излива в запотените стъкла. То иска услужливата искреност да се стича сгушена и срамежлива там, където й е мястото. В неказаните смелости.
Приятелство, което разсеяно гледа през черепа, отказвайки да приюти болезнената и ненужна често прямота.
Приятелство, което с ожесточена небрежност в края на миришещия на прах бордюр те кара да се чувстваш безстопанствен.  Като наивно куче, което е искало да те разхлади с мокрия си нос, а ти си го наритал, защото не си искал безпризорният пес да ти изцапа модерните бермуди.

Придружена от лепкавата песен на щурците, една прогноза надраска още повече наранената повърхност на мислите ми.
Но подкокоросана от приятелска вяра, отказвам да отворя чадъра със стърчащи железа, за да се скрия от някаква си буря. Безразсъдно ще застана в навечерието на брулените хълмове, защото приятелството е любов, която великодушно озаптява и гняв, и себичност.

По-добре изпепелена от жадните глътки истина, отколкото удавена в лицемерно напоени угодности.
По-добре ожулена от вятъра, отколкото безпризорна в периферията на приятелството.