С кифли на море

Човекът е човек, когато е на път. Това го знам от баща ми. Знам го и от собственото си туристическо CV.
Но от няколко седмици неколебливо и категорично перефразирам тази житейска аксиома на кифлата с френски кроасан, когато е на плажа.

Както подобава традицията, лятото предполага ваканция на море, преход на планински екопътеки, задушевно потене в градски условия.
И тъй като съм съвестна последователка на древните повели, и тази година хукнах по знайни и незнайни географски ширини да диря тамошните координати на отмора и щастие.

С току-що придобития ми обичлив съпруг първо се озовахме на див плаж без спасители, с много изумрудена вода и корабокруширал кораб, върху корпуса на който колонии от миди си правеха слънчеви бани.
После ни приюти къмпинг – брегът на който изобилстваше от морски таралежи, неособено добре прикрити сред каменистото начало на морето.
Минахме през островитянския фолклор и пихме вода от извори, бълващи разхлада, за да се озовем на прашасал път, водещ до мраморно прибрежие, претъпкано от старателно почистени метросексуални господа, ходещи така, все едно подутите им бицепси току-що са получили поредната криза на подагра.

Нали сме наясно, че няма как да има нейде пуяци, а пуйките да са другаде.
Знойни гърли, коя от коя по-неадекватна в избора си на парче плат, което наричат бански, размахваха като вещи фехтовчици селфи-дръжки във всякакви посоки. Много беше важно да се снима от всеки възможен градус татуировката, кълняща се във вечна любов към мъжа, който току-що й е подарил нов гръден силикон.

Не знам дали сте запознати с плажната мода, но е изключително важно да захвърлиш низвергнати на морското дъно джапанките. Тези самозванци трябва да бъдат натирени доживот на поне един разкрач разстояние, за да направят място на порнообувките с прозрачен свръхвисок ток, или ако все пак имате несгодата да познавате дюстабана отблизо, то поне да се възкачите върху дебели платформи, измайсторени от канап.

За нищо на света не забравяйте, че под жежкото слънце не се излиза със слънцезащитен крем, а с няколко пласта спирала, добре положен грим и червило, което ще предпази предните ви зъби от почерняване.

О, и не пропускайте и задължителния дрескод не само за плажа, но и като
първа вноска за членство в Клуба на кифлите. Обърнатите джуки, целунали челно предното стъкло на вартбурга, пардон, на миникупъра.

Защото каква кифла би била, ако нямаш мегдан да бъдеш напълнена ако не с мармалад, то поне с колаген.

Той е моето парче от пъзела

Изобщо не вярвам в ония фантасмагории за жабите, дето се превръщали в напети принцове, щом джуките на алтруистичната принцеса се докоснели до краставите им брадавици. Хубаво, приказка, приказка, ама не може ли да не ни се налага да изпадаме до такива гнусни детайли, само и само за да се сдобием с още един чифт крака пред камината?

Дълбоко се съмнявам, че някога наистина е съществувала такава смела жена – прототип на самоотвержените аристократки в притчите. Малко е оксиморонно, съгласете се. Изобщо не си представям как някаква благородна фльорца е готова да жертва най-новото си червило само за да спаси изпаднал никаквец от доживотно крякане.

И въпреки това мое неверие, няма как да не призная, че в живота нерядко се случва измисленото от Братя Грим.
Всички сме се дивили на любовните избори на дивни красавици, които избират да държат за ръка далечни роднини на Квазимодо.

А може би истината се крие в жабите.
Ако една женска жаба е изправена пред избора да избере между трима самци, то тя ще избере най-грозния сред тях. Това обаче не важи, ако бройката на партньорите е сведена до две. Ако на госпожицата й се налага да избира стерео, тя ще изквака кокетно срещу по-красивия екземпляр. Друг е въпросът, че при този животински вид хубостта се изразява не в осанка, а в ниския тембър. Колкото по-басово й кряка жабокът, толкова по-готова е за ласки кекерицата.

Тоя примамка ефект се наблюдава и при хората. Ако ни се налага да избираме между две рокли, ще изберем или най-евтината, или тази с най-високото качество. Нещата се променят драстично обаче, ако в играта се намеси и трети кат, който съчетава най-добрите качества на предишните два избора. Същото се отнася и до мъжете.

Животът рядко ни навира в очите правилния избор. Трябва сами да си го избачкаме и сами да си сърбаме попарата, ако сме я пресолили. Само дето сред нас има доволно количество самозванки, вярващи, че пред тях стои безкрайният подбор на зашеметителни екземпляри.

Истината е, че за едни „перфектният“ мъж може да се окаже страшен простак за други. Моят любим не е правилният за повечето ми приятелки, но е съвършеното парче за любовния ми пъзел, който десетилетия наред нареждах с неправилните отломки. Той е най-добрият улов от всички господа, с които съм се споделяла. И не само защото е наистина много висок, а за човек, който изпитва фетиш към порасналите на ръст момчета, това е задължително. Не защото има по-различно образование от останалите и чувството му за хумор граничи със сатирична духовитост. Не защото е безкомпромисно добър човек и не е душа на дребно…
А защото е достатъчно куражлия, за да ме обича безкомпромисно и отдадено.

На всите ни е ясно, че любовта е сложно нещо. Че „грозният“ мъж може да притежава афродизиакална саркастичност, а пък „секси“ типът може да се окаже тотален гъз.
Колкото и да се тюхкаме – няма еднозначен отговор на това кой е съвършената ни половинка. Даже и жабите нямат отговор.

Сама съм и не ме е срам

Доскоро се радвах на няколкогодишно усамотение, що се отнася до любовния ми живот. Нямах партньор до себе си и това беше ок за известно време. Не че заспиването сама не ми понасяше – напротив, обичах да се търкалям из целия креват и да си ходя полугола из къщата, без да се притеснявам, че обемът на бедрата ми застрашава жизненоважното дишане на котката, притисната в кьошето.
Оказа се, че това да нямам гадже, съпруг, любовник или просто мъж е голям препъникамък в усещането за добруване, но не на моето, а на това на околните. Всички се опитваха всячески да ми намерят другарче.

То не бяха уж случайни срещи със съученици на тая или онази ми приятелка. От време на време съвсем открито и откровено получавах покани за партита с „подходящи“ ергени?! Подходящи за кого? За мен? Едва ли! За приятелите ми? Може би. За родителите ми? Задължително.
Целият свят се беше наговорил да ме сватосва, защото, видиш ли, не можело така да си стоя сама. Е, що да не мога? Да не би да има нещо срамно в това да си сам с мислите си, когато не искаш да ги споделяш с неправилните за теб хора. Трябва ли на всяка цена да разделяш битието си с някого, който изобщо не пасва на възприятието ти за качествен живот и себеуважение?

Изобщо не ми се нравеше горчилката, която трябваше да понасям, станеше ли дума да отбранявам правото си на избор да съм сама, а не зле придружена. Все едно слушах нетърпима мантра за горката, депресирана, тъжна малка Тина. Все още е сама. Толкова хубава, толкова оправна, толкова умна, пък няма мъж за нея. Ами няма!

Ако си мислите обаче, че има нещо „сбъркано“ в приятелките ви, които все още не са заченали наследниците си и не са започнали да експериментират с рецептите на свекървите, трябва да знаете, че има нещо „сбъркано“ в още доста жени по света.
И макар зловещото проклятие на това да си сам е във възход, няма нужда обаче да изпитваме съжаление към хората, които нямат партньор. Без значение дали са фризьори, цветари, доктори или кинозвезди. Няма нужда да ги караме да се чувстват засрамени.
И не, не е наша работа да правим нещо, за да променим този техен сингъл статус. Защото докато си мислим, че нашите мерки и теглилки са правилните за тяхното емоционално благоденствие, най-накрая ще се окаже, че ризата на тази пишман любов е от демодирана колекция и е с толкова ретро аромат, че ще ги сдобием с доживотна хрема.

Преди да се омъжи, на Камерън Диас й се наложи в интервю да разисква надълго и нашироко защо на 42 години в живота й няма любов, вместо да обсъжда най-новия си филм. „Мисля, че някои хора искат другите да правят същите избори в живота като тях. И не заради другото, а за да си припишат една принадлежност към останалите, което ще ги накара да се чувстват добре. Което ще ги накара да се чувстват застраховани от несигурността, която така или иначе усещат.“  Брилянтен отговор на нетактично вмешателство, нали?

Явно дори в 21 век човеците не искат да приемат или да проумеят, че жената без мъж може да е щастлива. Може да съществува пълноценно и без да се съобразява с нормите, наложени от обществото. В крайна сметка, тя може да не иска да участва в  незадоволителни отношения.

Някои недомислици трябва да бъдат поправени в реалността, която населяваме. Сред тях е и социалното неудобство и първичната хорска несръчност, що се отнася до живота на другия.
Няма нужда да ни принуждават насилствено да се вричаме на връзка, която е по-фалшива и от китайска реплика на чанта „Фурла“.
Защото колкото и да твърдим, че отчаяните времена изискват отчаяни мерки, хайде да не бъдем толкова отчаяни, а?

Ако си умна, не бързай да си падаш по него

Мога да си представя цялото нетърпение на новата любов. Иска ти се всичко да се случи вчера и да не ти се налага да прибягваш до тоя или оня изтъркан номер, ако случайно обектът ти на желание се обърка и реши, че му се играят игрички.
Аз лично тотално не долюбвам играчи. Нямам време да се пропилявам с непораснали момченца, които искат да си играят в пясъчника на големите.
Все тая дали иска да си играе на чичо доктор, на леля магазинерка или на пишман плейбой от квартала.

Знам колко е страшно да си позволиш да се влюбиш в някого, дето все увърта. Все нещо не му е угодно, та да дойде да те сграби като Кинг Конг блондинка.

Влюбването може да направи от най-умната жена доста глупаво същество. И колкото и всеки да драпа да се влюби, не ми се струва толкова забавно да се правиш на полуидиот заради някого, който не си е мръднал пръста, за да те влюби в него.
Да оглупяваш от любов, е малко като да се возиш на влакче на ужасите и все да не му се вижда краят.

Не казвам, че пропадайки в любовта, трябва да си пазим сърцето. Точно обратното. Раздавай, пръскай, поръсвай любов, но пази разума чист и не му отнемай достойнството.

Влюбването е като ваденето на мъдрец. Първо трябва да попаднеш на зъболекар разбирач, а после да вардиш кратера, останал след зъба, я от езика, я от нагло прокрадваща си път храна.

Влюбването е коварно, щото на него хич не му дреме дали си си направила най-якия план на света за мъжа, когото искаш. Изобщо не го интересува, че си достатъчно дръзка или безразсъдна, че да смяташ, че съдбата няма думата, когато иде реч да намериш твоя човек.

Влюбването не го вълнува, че точно сега не искаш да си във връзка, че си си взела почивка от всичките усложнения на интимността и че имаш ищах да останеш сама още малко.

И въпреки това любовта почти никога не е толкова ловка, че да ни препъне още на първия час. Дава ни достатъчно време, за да премерим кандидат-диверсанта, който всеки миг ще разбие на пух и прах грижливо подредената ни къща, не видяла мъжко присъствие скоро. Дава ни шанс да бъдем достатъчно умни, за да видим още от пръв поглед в кого възнамеряваме да влюбим сърцето си.
Трябва да сме наясно на кого сме склонни да освободим достатъчно пространство от себе си.

Затова умните жени подлагат на разпит мъжа, с когото са на първа среща. Не ги питат за това колко е тежал, когато се е родил, а му задават по-щекотливи въпроси за житейските му възприятия и за приятелите, които има в живота си. Не от болно любопитство, а за да докажат за пореден път народната мъдрост „Кажи какви са ти приятелите, за да ти кажа какъв си“.

И макар да съм радетелка на смелостта в любовта, не ми е все тая кого ще пусна в сърцето си. Все едно да не ми пука дали ще заредя с дизелово гориво при положение, че автомобилът ми е с бензинов двигател.

С две думи, преди да решиш да се влюбваш в някого, си напиши домашното. Не позволявай на емоционалните ти юношески фантазии да те направят на глупачка.
Не позволявай на копнежа за любов да замъгли здравословната доза реализъм, с който голямата любов върви ръка за ръка.

Мацки, време е да върнем ловния билет на мъжете

Преди малко повече от четири години тържествено обещах пред себе си и моята женска хайка, че повече няма да си свалям мъжете.
Толкова ми беше дотегнало да засуквам фуста, да ръся остроумия, да пускам уж неволно кокетни флиртаджийски трели от устата ми, че бях на крачка да се откажа от цялото това интимно надиграване.

Реших, че е крайно време да си седна на пищно оборудвания задник и да зачакам позакъснелия ми съпруг.
Стана ми ясно, че е настанал моментът да пристана на природата на плячката, колкото и да ми е несвойски, па барем се намери някой смелчага, дето иска да притежава.

Седнах и зачаках… и така 3 години. Голямо чакане падна, ама пък как си струва!
Търпеливо го дебнех да ме зяпа три лета, да лелее по мен три зими, да отбягва свенливо погледите ми три пролети, да ме изпраща с невидима милувка три есени.
Чаках го, защото тоя път знаех, че я съм вдигнала ловджийската си пушка, я съм го подплашила. Не защото не е достатъчно мъж, а именно заради това.

Каквото и клише да е, мъжете обичат да ловуват. Да мислят стратегии за превземане, да се сражават с женските ни вятърни мелници, да се маят какъв капан да ни заложат, та без бой да паднем в него.

Мъжете отново предявяват права за територията си и не искат да им се мотаем из краката.
Мина модата на мързеливия мъжкар, дето бракониерстваше знойни моми, които без много да се маят, сядаха в скута му и изживяваха краткотрайния си хепиенд.

Мъжете изгубиха търпение към нашите свалячески претенции.
Не искат повече да им бръщолевим, че сме по-напред от тях в тая любовна надпревара.
Не щат и да знаят за самозваното ни разбиране, че понякога сме повече мъже от тях в любовта. А дали е така?
Това че понякога се овъртолваме в криворазбрано показване на нашия интерес към тях, прави ли ни по-вещи в занаята? Прави ни по-загубени патки, които след малко ще си скубят перушината от бяс, задето обектът им на желание е хукнал през глава да се спасява от хищния им ищах.

Време е да извадим от скрина винтидж мистериозността на отминалите поколения.
Време е да поизтупаме увехтялата ни женственост, позанемерена от последните ни няколко десетилетия мъжкаранщина.

Мацки, време е да върнем ловните билети на мъжете. Защото отстрелването на редки екземпляри има място само в ловния сезон и то ако зад спусъка стои мъж.

 

За кучките и радарите

Случвало ви се е някой бивш да напомни за себе си баш когато започва да ви се случва нейде другаде любов.
Случвало ви се е оня нехранимайко, който ви е зарязал преди няколко месеца, да се появи като диверсант от храст тъкмо когато сте се научили отново да пускате крилат въздух в дробовете си…

Все едно екслюбимите имат нелегални радари на кьошето пред кооперацията ни, сухоземни сонари в рибния магазин, от който пазаруваме, и наблюдателни вишки срещу балконите ни.
Все едно са клонинги на хлапето от „Шесто чувство“, което контактуваше с мъртъвци. Появяват се като измършавели призраци, дошли да пийнат по едно малко от живеца ни, дирещи доказателство, че още не са си тръгнали от нашия свят.

Защо тия таласъми пъплят по калдъръмите на отминалите ни отношения точно когато ние сме готови отново да бъдем щастливи?
Появяват се като зомбита, когато техните собствени връзки са умрели или гноясват. Появяват се при нас, някогашните, та да напомпат себелюбието си.
Идат, за да погалим главите им, да ги утешим в скутовете си, да накърмим измършавялата им мъжественост.

Пристъпват нагло, проумели, че ергенският им живот се е протрил и имат отново нужда от мек юрган и топло тяло.

Прииждат, когато нещо забоде пръст в незарасналото ти място в сърцето им. Когато видят някой да проявява нежност на любимата ви пейка, когато носът им капитулира пред уличния флирт на парфюма ви, когато нещо пропука грижливо положения бетонен саркофаг върху спомена за вас.
Понякога се материализират в ежедневието ни само за да помахат с ръка и да ни вгорчат кафето с дъх на канела и обещания за бъдещето.
Друг път идват, защото не могат да понесат мисълта, че ние може да сме по-щастливи без тях. Че сме дръзнали като кучки да вирнем опашки и че отдаваме придиханията си без остатък на някого, който не са те.

Когато бившият се появи, отворете обятията си и приютете цялата хубост на живота. Не позволявайте на този неканен амоняк да изпари мечтите ви. Той отдавна е загубил мястото в Менделеевата таблица на сърцето ви.
Дори да драпа за втори шанс, не забравяйте, че преди да стигнете до края, сте му позволили да се яви поне на девет поправителни изпита.

Когато бившият се появи, помнете – може да е тук, подкокоросан от любов, но най-вероятно кукловодът му се нарича Его, а то обича само себе си.
Подарете му батерии за радара и го пуснете по живо, по здраво да дири щастие по широкия свят.

 

С душа ти се вричам

Когато бях малка, баба все ме караше да й вдявам иглата, а аз пресметливо издърпвах нишката от ибришима дълго, предълго, за да не трябва след малко отново да напрягам детския си взор. Милата старица клатеше тревожно глава и гълчеше: „Недей бе, баба, по-къс конец късай. Ще се ожениш много късно”, а аз през смях отвръщах, че безстрашно ще се омъжа на 40.
Е, няколко десетилетия после почти сбъднах неволното си обещание.
Месеци преди да навърша 39 се сдобих с любов и със съпруг.

А колко бях убедена, че тая работа с брака е увехтяла старинност, хербарирана в тежките прашасали класьори в райсъвета.
Че бракосъчетанието е с толкова немощна екзистенциалност, че няма начин да изпъди циника у мен, натирил отдавна вярата във вричането.
Че няма как ръцете ми отново да се уморяват от страст, докато френетично галя моето момче, сгушило се в скута ми.
Че няма да мигам, докато го гледам, потънала в умиление, което може да съперничи само с майчиното.

Когато го срещнах, бях обречена да си спомня нещо, в което никога не престанах да вярвам.
Че на финала нищо друго освен любовта няма значение.
Любовта – това ужасяващо нещо, което те раздира от боязън, че може да смири най-смелите ти упования.

Но любовта си струва тоя страх, защото няма нищо по-достатъчно от нея.

Залък хляб е невкусен без очи, в които да изгряваш в замлъкналото утро на неделята. Душата ялова е, ако не я вречеш на някого. Топлото на дланите е непотребно, ако не изтупат изтръпналия студ от начумерените мисли на любимия.
psyho_s dusha
Помня как му се врекох. В тъмното. Навън снегът проблясваше с влюбен брокат. До нас двойка ромолеше копнежа си след кратка разлъка, в ъгъла се чуваше детски глъч, а аз бях глуха.
Дочувах само бърборенето на сърцето.
Онова шашаво сърце, което дразнеше разума, приканвайки го да перне през ръката статуквото и да предложи на свидния до мен антиутопична принадлежност и небивал възторг от споделянето.

Защото любовта не бива да се парцелира.
Не бива да се раздава като компенсаторни бонове, отреждащи за теб тоя ъгъл влюбена отговорност, за мен – тоя квадрат за обичане.
Ако обичаш – с душа се вречи.
Ако принадлежиш – отдай се без остатък.

Защото любов му е майката на тоя пусти гиздав живот.

 

Любовта не се протака

Любовта трябва да се бърза. Не трябва да се пази като бурканче с любим конфитюр, свряно в най-неподирения ъгъл на килера.

Любовта трябва да се случва.
На любовта й трябват добре развити бели дробове, с които да задушава несигурности. На нея й трябва да взима. Да дава. Да боли. Да радва. Да иска. Да не получава. Да пляскаш през ръцете налудничавостите, дето я спохождат в крехките часове на началото й.

Любовта трябва да се бърза. Не трябва да я баламосваш с празни приказки за бъдещо щастие, което ще се случи „ей сега, след малко“.
След малкото никога не идва, или ако случайно се обърка и се появи, то е толкова опърпано, че ти се ще да го пропъдиш без грам състрадание.
Любовта не трябва да се бави. Не трябва да я залъгваш с половинчат морков. Тя не е кон, който да погалиш милостиво по гривата и да похвалиш с гръмко, но мимолетно „Браво“, прескочил поредното паркур препятствие.

Любовта не е ретро. Тя не търпи ретро(градни) хора.
Не толерира влюбени, които се подмоткват. Ако едно време влюбването е било забележително прям, но протяжен процес, в който мъж кани жена на среща, срещата минава добре и след около 5 години ухажване се женят, то днес това разкатаване на емоция е престъпно демоде.

 Vincent_AF
Снимка: Vincent_AF

Днешната любов не обича лаладжиите. Не харесва момчета и момичета, които говорят за нея безмерно, но не й позволяват да се случи. Които си я пазят за „после“. Тя не е рамстек, който избутваме в края на чинията, изяждайки първо възкиселата гарнитура, та да може да му се насладим по-късно с притъпили сензитивността си вкусови рецептори.

Днешната любов не харесва страхливи момчета и момичета, които пазят сърцата си по-самоотвержено от щастието на децата си. Които повиват малодушието си с пелената на заблудата, че ако не дадеш всичко от себе си, то ще се предпазиш от раняване.

Днешната любов не харесва празни маси, отрупани с прибори, непотърсени от никого. Не харесва претъпкани чинии с любими гозби, неизядени заради липсата на поръчителите им.

Днешната любов не харесва високомерностите на разбирачите, които дават акъл на другите как трябва да обичат, а те самите не припарват до нея.

Днешната любов не харесва рутината, в която е натъпкана. Не харесва кьошето, дето й е отредено. Не харесва заръката, че трябва да стои в ъгъла, докато й дойде времето. Защото на днешната любов й е писнало от висене на резервната скамейка, очакваща „по-добри“ дни за обичане. Защото на днешната любов й се ще да се случва.