Трийте Facebook приятели на воля!

Наскоро ме намери отново мъдрата приказка за доброто и лайното.
Припомни ми я човек, когото смятах за приятел, а той се оказа обикновен ренегат.
Две години беше хранил чиста ненавист срещу желанието ми отново да стане потребен на себе си, та да го намери щедрото на живота, ама – пусто, нищо не разбирам. Не и от такива „приятели“.
След като разменихме няколко къде възпитани, къде ядни думи, реших, че е време да си взема и последното довиждане с него.
Беше се отскубнал отдавна от аналоговото ми ежедневие, сега беше мой ред да го изтрия и от виртуалното си такова.
Учудих се с каква лекота натиснах Facebook бутона, който заличаваше всяка следа от някогашното ни добро познанство. Не го наричам приятелство, защото с годините почнах да вярвам, че тази промисъл свише трябва да е взаимна. Ако само едната страна бута другарството по нанагорнището и го чака в подножието на стръмното, то тогава това не е приятелство, а си е обикновено и някак ненужно комуникационно сношение.

Ако и на вашата душа й писне да търкаляте в пространството типчета, дето не знаят да ви ценят, трийте на воля.
Трийте на воля Facebook призраци, ако искате да запазите здравия си разум. И не смейте да се чувствате виновни.

Живеем в свят на непрекъснато сравнение и никой нито за секунда не се свени да извлече максимална полза от това. Подложени сме на непрекъснатия тормоз на чуждото мнение, което често тежи на плещите на започналия нехайно ден.
За какво са ни пълни Facebook дневници с непрекъснато хейтване и със самотни коментари под него?
Да, понякога новините са благи. От време на време някой потен залез ни замечтава по нецивилизовани дестинации, но всички крадат от щастието ни. Няма значение дали е майка ви, която, без да иска, е включила главните букви на клавиатурата и цялата ви Facebook стена крещи в истерия от вайкането по любимото й полуумряло мушкато.
Или пък изневиделица се появява досадният баща на бившето ви гадже, който – мине се не мине, и почва да опява, че вие сте най-доброто нещо, което се е случвало на оня непрокопсаник сина му.

Отдавна не захранвам дигиталните си илюзии със заблудата, че тоя или оня е постнал нещо, „без да иска“.

Трийте на воля Facebook приятели! Нямате нужда от пасивно-агресивни клетници, които се борят за правото си на собственост върху всяка част от живота ви.
Ще се учудите на колко непознати души позволявате всеки ден да се разхождат из щастливата ви памет.
Все едно да поканите уличен продавач на метли да вечеря със семейството ви, защото ви се е сторил много симпатичен. Той може наистина да е най-милото мустакато чиче, което някога ще видите, но може и да е сериен убиец. И в двата случая не е негова работа да наднича в уюта ви.

Трийте на воля Facebook приятелства и се погрижете за тези в живия живот.
Може в началото да срещнете собствената си съпротива, но натирете скрупулите и помнете – вие държите контролния пакет на приятелския си кръг.

Моят живот, епизод 40

На Коледа станах на 40 и не заваля мъдрост, както ме бяха увещавали човеци, изпразнували вече това шумно житейско число.

Нямаше луфт между десетилетията съществуване, нито избуяли кълнове на дълбока прозорливост, камо ли промяна в махмурлука.

Все едно още ме държеше опиянението от 30-годишнината, но с няколко нюанса различие.
Събудих се без главоболие, а в душата ми беше пълно с упование, защото знам, че най-доброто тепърва предстои.

За 40 години се научих, че всяка случайност е всъщност нарочност, сложена на пътя. Че тя е там, за да разръчка оживлението, в което съм потънала.
За да ми удари славен як шамар, задето самозвано съм решила, че мога да живея кротко и без копнеж.

За тия години се научих да прощавам крехките опити на родителите си да озаптят моя трескав унес, с който свойски преминавам през благодатта на живота.
Научих се да им благодаря за смелостта, позволявайки ми да бъда.

За тия години се научих да споделям болката си с причинителите й и да благодаря на онези, които ме друсат с щастие.

За тия години се научих да пускам ненужното и да тъгувам за незадържаното.

За тия години достатъчно мъже ме обичаха.
За тия години няколко мъже обичах.
За тия години разбрах, че любовта не трябва да се протака. Не трябва да я оставяш да линее в очакване на сбъдването. Трябва да я случваш сега.

За 40 лета Господни проумях, че обичането тръгва от мен. От вътрешната ми потребност да раздам това, което съм донесла на тоя свят.

За тия години живот няколко пъти губих приятели.
Все тая дали бяха скъпи, безценни или евтини.
Бяха другарчета, които късаха артерии от живината ми.
Кипежът у мен притихваше с всяка раздяла…
и се тресеше от вълнение с връхлитането на всяка нова душа.

След всеки край обаче ставах все по-вярваща. Все по-знаеща, че нищо добро не се изплъзва.

За тия 40 години разбрах, че доброта ми е потребна.

Ужас! Получих мъжа, когото искам

Повечето жени, които сме били без връзка известно време, си мислим, че сме наясно какво точно искаме и търсим от емоционалните дела.

Самозвано вярваме, че след като сме имали достатъчно месеци подръка в несподеляне с някого, сме наясно какъв мъж би ни направил щастливи.
Имали сме на разположение цялото безвремие, за да свикаме един-два събора на вси любовни светии и да им поръчаме най-перфектния, най-можещия, най-чудния мъж на света.
Знаем колко мъжествена ще бъде челюстта, колко вирнат ще бъде алабросът и как ще се целува хубостникът, който след малко ще прекрачи в усърдно подредения ни женски свят.
Поръчали сме си го отговорен, смел, умен, забавен, без Едипов комплекс и с поне един чифт топки.
И си го получаваме. И всичките фантасмагории в главата ни се материализират.

Но какво, ако се окаже, че сме получили мъж в непълния му пакет. Че нещо сме забравили да споменем в писмото до любовния Дядо Коледа?
Какво, ако се окаже, че нещото, за което сме копняли толкова дълго и старателно, се окаже канско разочарование?

Кой да обвиним за нашата неудовлетвореност и охлузванията от челния сблъсък с различните разбирания на реалността?

Случвало ми се е веднъж да вляза във връзка почти насила. Хич не исках да се занимавам с тоя мъж, ама пустото ми щение за обичане. Изманипулирах се, че никой не е перфектен и скочих в любовното.
Голяма работа, че вместо със захаросан принц си лягах до най-обикновен дворцов шут.
Че вместо с бленуваните от мен суперкачества се сблъсках с някой и друг лош навик. Че се опитвах да прекалкулирам своите очаквания и че се сублимирах денонощно, че щом има някаква емоция помежду ни, то със сигурност ще ми стигнат силите да получа нужното ми щастливо решение на уравнението. Само дето бях забравила, че хич ме няма в математиката.
Неоправдано се тутках с изпълнението на предизвестения край на историята, ама все си повтарях, че щом провидението ни е сбрало, все има някакъв план за нас. Е, нямаше. Или поне не такъв, за който четем в края на приказките.

Но ако се окажете неудържимо привлечени към някой мъжки индивид, който грам не ви е по мярка, ама все пак сте склонни понякога да му издухвате носа, да го пляскате през ръцете, да сте готови на безобразни компромиси, то тогава нямате проблем. Или просто да сте друг вид мазохист.

Но ако не може да загърбите тая вселенска любовна несправедливост и не сте съгласни с мъжкия си късмет, то тогава не се колебайте – режете без упойка. Дори и да прокървите леко и да не спите един следобед от болка, скоро дори няма да се сещате за това интимно неудобство.
По-добре да си причините лек дискомфорт, отколкото да продължавате малоумно инатливо да киснете в една връзка, която на всичкото отгоре не е ваша.

Важното е да знаем, че не е наша грешката. Понякога виждаме любовен потенциал в някой случайно преминаващ през живота ни мъж, подлъгани от розовото на очилата.
Важното е да знаем, че нашето любовно няма да ни се размине. И че рано или късно ще си го получим.

 

За кучките и радарите

Случвало ви се е някой бивш да напомни за себе си баш когато започва да ви се случва нейде другаде любов.
Случвало ви се е оня нехранимайко, който ви е зарязал преди няколко месеца, да се появи като диверсант от храст тъкмо когато сте се научили отново да пускате крилат въздух в дробовете си…

Все едно екслюбимите имат нелегални радари на кьошето пред кооперацията ни, сухоземни сонари в рибния магазин, от който пазаруваме, и наблюдателни вишки срещу балконите ни.
Все едно са клонинги на хлапето от „Шесто чувство“, което контактуваше с мъртъвци. Появяват се като измършавели призраци, дошли да пийнат по едно малко от живеца ни, дирещи доказателство, че още не са си тръгнали от нашия свят.

Защо тия таласъми пъплят по калдъръмите на отминалите ни отношения точно когато ние сме готови отново да бъдем щастливи?
Появяват се като зомбита, когато техните собствени връзки са умрели или гноясват. Появяват се при нас, някогашните, та да напомпат себелюбието си.
Идат, за да погалим главите им, да ги утешим в скутовете си, да накърмим измършавялата им мъжественост.

Пристъпват нагло, проумели, че ергенският им живот се е протрил и имат отново нужда от мек юрган и топло тяло.

Прииждат, когато нещо забоде пръст в незарасналото ти място в сърцето им. Когато видят някой да проявява нежност на любимата ви пейка, когато носът им капитулира пред уличния флирт на парфюма ви, когато нещо пропука грижливо положения бетонен саркофаг върху спомена за вас.
Понякога се материализират в ежедневието ни само за да помахат с ръка и да ни вгорчат кафето с дъх на канела и обещания за бъдещето.
Друг път идват, защото не могат да понесат мисълта, че ние може да сме по-щастливи без тях. Че сме дръзнали като кучки да вирнем опашки и че отдаваме придиханията си без остатък на някого, който не са те.

Когато бившият се появи, отворете обятията си и приютете цялата хубост на живота. Не позволявайте на този неканен амоняк да изпари мечтите ви. Той отдавна е загубил мястото в Менделеевата таблица на сърцето ви.
Дори да драпа за втори шанс, не забравяйте, че преди да стигнете до края, сте му позволили да се яви поне на девет поправителни изпита.

Когато бившият се появи, помнете – може да е тук, подкокоросан от любов, но най-вероятно кукловодът му се нарича Его, а то обича само себе си.
Подарете му батерии за радара и го пуснете по живо, по здраво да дири щастие по широкия свят.

 

Двойният аршин на любовта

Никога не съм си представяла любов в стъклен замък със свръхвисока кула без ключалка, в която тъжни жени бродират сърца за препитание.
Не си я представям и като тезгях с втора ръка забранени плодове.
Не си я представям като търг, на който за половин милион се сдобиваш с наказуемо млада знойна девица, за един си купуваш невръстна мома за нощни банкети, а за два ставаш горд собственик на малолетна майка за децата си.

Не си я представям като пазар, на който мъжете придобиват жените за няколко сребърника.
Не си я представям. Не и така. Да, ама това е моята любовна утопия.
Други жени разбират любовта като битие, в което са добре подчинени.
Житие, в което изпитват и консумират любовта, притиснати от тлъстото тяло на собственика си.

Няма да оспорвам или нравоучавам правото им да бъдат щастливи по тяхному. По-скоро ме вълнува защо обществото си е причислило само тоя прерогатив. Трепетно ме мъчи въпросът и защо раздава награди на олисяващи господа, които се слюнчат върху млада плът, а когато жените дръзнем да обичаме някой юноша бледен, на нас се гледа като на нелепи вампири, впили емоциите си в неподходяща за ЕГН-то ни снага.

Защо мъжете да могат да правят секс с внучки, а на нас да ни се полагат само проблемни простати?
Как да не благоговееш пред тоя двоен аршин на любовта?

Как да не ти се иска да заплюеш в лицето лицемерната наглост на света.
Свят, в който плешиви вехти мъже си купуват свежа кръв, но стане ли нейната собственичка на 25, веднага й духват под навъртялата годинки опашка.
Свят, в който жените сме сменяни по-често от ангренажен ремък и в който сме презрени, когато имаме обич за „агнешко“.
Да, ама малшанс, момчета. Светът се променя, нагонът му също.
И въпреки че скимтим за равноправие на половете, жените сами се набутваме в кьошето на „правдивите“ предразсъдъци, за да не усетим притворния гняв на инфантилното общество.

Хак да им е на псевдоморалистите. Оказва се, че мъжете между 20 и 29 години предпочитат по-зрели жени.
Моите адмирации. Хем са по-млади, хем са адекватни и наясно какво е най-доброто на щанда с любовта.
Най-вероятно това се дължи и на липсата им на комплекси, влачени усърдно от застаряването, пречещи им да усетят, че няма по-мощно привличане от уверената жена.

Аз самата обичам по-млад мъж. И знам, че никой никога не ме обичал така, както той и неговата младост.

 

Неговата нерешителност е твоето решение

Това са редове за всички мацки, които всяка сутрин се събуждат с надеждата и копнежа, че тази вечер най-накрая ще легнат до любимия си в леглото, а на следващата заран той няма да бърза да се изниже от дома им, препъвайки се в собствените си боксери. Няма да бърза да се прибере при жена си, при майка си, в ергенската си квартира…

Тези, които са отдавна във връзка или имат брак, ще ме разберат.
99 процента от връзките нямат никакъв смисъл.
Все едни и същи залъгалки, все същото безкрайно шикалкавене, все същото досадно надцакване кой е по-по-най.
И все същия досаден край, в който някой отново няма достатъчно нужда от теб, че да иска да отсъди в полза на любовта, която даваш.

Това, че ти го харесваш и искаш да бъдеш с него, не те оправдава, когато подминаваш лековато всички предупредителни сигнали по пътя.
Шансът да се объркаш и да разчетеш погрешно сигналите на другия е непростимо брутален. Вероятността да се оставиш доброволно да бъдеш излъгана е по-осъществима от това да имаш китайски шаран за домашен любимец.

Разбира се, не е изключено на идване към втората ви среща да му се развали колата, ама ако и третата не се осъществи, защото спешно е ваксинирал котката си, изяла умрял гълъб, то най-вероятно има нещо гнило и то не е в Дания.
Най-тъпото е, че той може и да казва истината, ама заради всички хубостници, които са те хвърляли по върбите, сполуката да разпишеш пътния лист към изхода на един добър мъж е гигантска.

Но все тая дали този, когото обичаш, е свободен, зает, заплют или наплют. Ако все си намира извинение, за да вземе решение за бъдещите ви творчески любовни планове, то той вече е решил. Само че няма топки да ти го каже.

Ако той се разсейва и все не те запознава с приятелите си, а те крие в „романтични“ капанчета на другия край на града, за да те „запази по-дълго за себе си“, то ти не се мотай – бий му камшика.

Ако след всичките месеци и години, в които ти се кълне във всепоглъщаща любов и ти пълни душата с блянове за щастие, а все още не си изпила и една ракия с баща му – бий му камшика.

Ако никога не прекарвате дори два часа в неговата къща под претекста, че у вас „е по-хубаво“ – бий му камшика. Почти 100 процента е сигурно, че докато вие си гукате на пейка в парка, жена му свива сарми в семейната кухня.

Ако той иска да е с теб, нищо не може да го спре. Нито котки, нито гълъби, нито спукана гума.
Набий си го в главата, ти заслужаваш повече.
Слагай точката на тая гротеска и започвай да пишеш началото на своята споделена история.


Добрата връзка няма място във Facebook

Щастието е като здравето. Щом не го забелязваш, значи го имаш.
Същото важи и за връзките.

Колкото по-малко чуваме за едни отношения, толкова повече любов цвърчи в тях.
Пандемията Facebook не прощава на никого, докоснал се до нея. Тази социална мрежа е като зона, поставена под карантина. Всички неща, които може да замърсят човещината, са тук. И въпреки това всички се трупаме на витрината й. Важно ни е да ни видят колко сме усмихнати, колко сме щастливи, колко сме успели и колко сме обичани. Дали?
И на кого, по дяволите, му пука наистина за нас. Само на четирима-петима приятели, които са такива и извън нарцисизма на отрочето на Зукърбърг.

Facebook е добра маркетингова платформа, трибуна за разпространяване на постулати, за агитиране за тази или онази кауза, често за протягане на ръка за зов за помощ. Но да изтипосаш любовта си в тази септична интернет яма, не е подплатено с особен разум.

Да, веднъж-два пъти да покажеш на света какво те усмихва сутрин и какво посреща копнежа ти вечер, е в рамките на адекватното. Но ако всяка седмица поместваш селфи на две глави, които се целуват, а всеки месец оповестяваш статуса на връзката си по всевъзможни начини, то със сигурност нещо не е наред в тая „любов“.

Добрата връзка няма място във Facebook
Има два вида двойки, които държат на всяка цена да занимават целия свят с това, което се случва между завивките им.

Едните са тези, които непрекъснато развяват кирливите си ризи на показ, разменяйки си гневни слова и провокативни снимки в мрежата, забравили що е то лично пространство. Не само тяхното, но и това на потърпевшите, които имат неблагоразумието да са в графата им „Facebook приятели“. Все ми е тая, че той не е удържал на обещанието си да купи на благоверната последната филър процедура за горната джука. Или пък какво мисли тя за поредната му забежка.

Ако търсиш външна валидация на чувствата си, то твърде вероятно вътрешното им изражение да е чисто и просто едно голямо нищо.

Вторият тип двойки, които си умират да размахват „любовта“ си на Facebook показ, е тоя, дето уж трябва да ни накара да „завиждаме на перфектния им живот“.
В повечето случаи стената им в социалната мрежа е по-скоро фасада. Наречете ме старомодна, но си мисля, че не ти трябва някаква си там социална мрежа, за да те убедят, че любовта им е вибрираща, че щастието им е в добро здраве, че връзката им е зряла и уверена.

Няма нужда да показваш колко си „добре“ с другия. Хората забелязват, когато някой тъне в любовен разкош.

Когато сме влюбени, всички искаме да го изкрещим от върха на дробовете си, но колко зловещо би било, ако тръгнем да звъним на всеки наш приятел, на всеки братовчед, на всеки съсед, за да споделим тази емоция.
Същото е и когато го правим във Facebook.

Удивителните отношения са антитеза на описаните по-горе. Човекът, с когото най-много искаш да споделиш радостта от любовта си, е този, който те кара да я изпитваш, а не около 300 полунепознати индивиди.

Двойките, които наистина съжителстват в хармония и любов, познават цената на безценните малки интимни моменти, за които не знае никой друг освен тях.
Те знаят, че показването на любовта на другите олекотява нейната искреност, защото когато имаш публика, тя се превръща в пиеса.

Защото любовта няма нужда от перчене във Facebook, а от случване извън виртуалното пространство.

Пътят до правилния мъж минава през грешните

Имам бегла представа за какво си говорят мъжете, когато се съберат да пият бира, и много рядко е за жени. Виж, при жените е по-изобилно откъм споделяне на интимности.

Наскоро седнах на една трапеза с представителна извадка на мацките, с които се учех на занаят в студентските години. Е, ясно е, че жените говорим за мъже, ама тоя път поговорихме за неправилните господа. За тези, с които грешно сме се споделяли. И повечето от тях останаха анонимни, щото ни беше „срам“ от тези абзаци в любовните ни биографии.

Ама няма какво да го увъртаме – да намериш правилния за теб мъж, е равносилно почти на това да смениш пола си.

Не си е работа непрекъснато да си в центрофугата на срещите и мисълта, че това може да се повтаря до безкрайност, безпроблемно вади от устата ми най-вулгарните ругатни.
Непоносимо е да се кърпиш след всяка раздяла, да събираш излинялата надежда и да я прибираш при всичките си съсухрени разочарования.

Колко пъти може да са влюбваме в някого, който не се интересува от нас, да каним някого на среща само за да ни откаже, или да късаме с някого, защото все нещо не му достига, за да не може да си представим живота без него.

psyho_greshniya muj

Аз обаче съм благодарна за всеки натрошен, разбит и смлян инч от сърцето ми. За всяко сгазено упование за щастие. Благодарна съм за всяка сълза, защото е научен урок. Урок, който ми показа какво да търся у един мъж, с какво не искам да правя компромиси и без какво мога.

Благодарна съм за всяка немоя любов, защото след нея съм се доближавала по-близо до моята единствена обич.

Благодарна съм за всяка тъга. Нося я гордо върху лицето като белег от поредната схватка с изплъзналата ми се любов. Благодарна съм за всяка горест, защото тя ми помогна да видя моя мъж, когато най-накрая го срещнах.

Благодарна съм и на обидената ми душа, която не ми позволи да се главоблъскам с въпроси защо съм обичала втория повече от третия, а при четвъртия дори не съм успяла да се довлюбя.

Благодарна съм за всички грешни мъже, защото пътят към правилния минава през тях.