Category Archives: Безразумни чувства

Трийте Facebook приятели на воля!

Наскоро ме намери отново мъдрата приказка за доброто и лайното.
Припомни ми я човек, когото смятах за приятел, а той се оказа обикновен ренегат.
Две години беше хранил чиста ненавист срещу желанието ми отново да стане потребен на себе си, та да го намери щедрото на живота, ама – пусто, нищо не разбирам. Не и от такива „приятели“.
След като разменихме няколко къде възпитани, къде ядни думи, реших, че е време да си взема и последното довиждане с него.
Беше се отскубнал отдавна от аналоговото ми ежедневие, сега беше мой ред да го изтрия и от виртуалното си такова.
Учудих се с каква лекота натиснах Facebook бутона, който заличаваше всяка следа от някогашното ни добро познанство. Не го наричам приятелство, защото с годините почнах да вярвам, че тази промисъл свише трябва да е взаимна. Ако само едната страна бута другарството по нанагорнището и го чака в подножието на стръмното, то тогава това не е приятелство, а си е обикновено и някак ненужно комуникационно сношение.

psyho_facebook

Ако и на вашата душа й писне да търкаляте в пространството типчета, дето не знаят да ви ценят, трийте на воля.
Трийте на воля Facebook призраци, ако искате да запазите здравия си разум. И не смейте да се чувствате виновни.

Живеем в свят на непрекъснато сравнение и никой нито за секунда не се свени да извлече максимална полза от това. Подложени сме на непрекъснатия тормоз на чуждото мнение, което често тежи на плещите на започналия нехайно ден.
За какво са ни пълни Facebook дневници с непрекъснато хейтване и със самотни коментари под него?
Да, понякога новините са благи. От време на време някой потен залез ни замечтава по нецивилизовани дестинации, но всички крадат от щастието ни. Няма значение дали е майка ви, която, без да иска, е включила главните букви на клавиатурата и цялата ви Facebook стена крещи в истерия от вайкането по любимото й полуумряло мушкато.
Или пък изневиделица се появява досадният баща на бившето ви гадже, който – мине се не мине, и почва да опява, че вие сте най-доброто нещо, което се е случвало на оня непрокопсаник сина му.

Отдавна не захранвам дигиталните си илюзии със заблудата, че тоя или оня е постнал нещо, „без да иска“.

Трийте на воля Facebook приятели! Нямате нужда от пасивно-агресивни клетници, които се борят за правото си на собственост върху всяка част от живота ви.
Ще се учудите на колко непознати души позволявате всеки ден да се разхождат из щастливата ви памет.
Все едно да поканите уличен продавач на метли да вечеря със семейството ви, защото ви се е сторил много симпатичен. Той може наистина да е най-милото мустакато чиче, което някога ще видите, но може и да е сериен убиец. И в двата случая не е негова работа да наднича в уюта ви.

Трийте на воля Facebook приятелства и се погрижете за тези в живия живот.
Може в началото да срещнете собствената си съпротива, но натирете скрупулите и помнете – вие държите контролния пакет на приятелския си кръг.


Моят живот, епизод 40

На Коледа станах на 40 и не заваля мъдрост, както ме бяха увещавали човеци, изпразнували вече това шумно житейско число.

Нямаше луфт между десетилетията съществуване, нито избуяли кълнове на дълбока прозорливост, камо ли промяна в махмурлука.

Все едно още ме държеше опиянението от 30-годишнината, но с няколко нюанса различие.
Събудих се без главоболие, а в душата ми беше пълно с упование, защото знам, че най-доброто тепърва предстои.

За 40 години се научих, че всяка случайност е всъщност нарочност, сложена на пътя. Че тя е там, за да разръчка оживлението, в което съм потънала.
За да ми удари славен як шамар, задето самозвано съм решила, че мога да живея кротко и без копнеж.

За тия години се научих да прощавам крехките опити на родителите си да озаптят моя трескав унес, с който свойски преминавам през благодатта на живота.
Научих се да им благодаря за смелостта, позволявайки ми да бъда.

1

За тия години се научих да споделям болката си с причинителите й и да благодаря на онези, които ме друсат с щастие.

За тия години се научих да пускам ненужното и да тъгувам за незадържаното.

За тия години достатъчно мъже ме обичаха.
За тия години няколко мъже обичах.
За тия години разбрах, че любовта не трябва да се протака. Не трябва да я оставяш да линее в очакване на сбъдването. Трябва да я случваш сега.

За 40 лета Господни проумях, че обичането тръгва от мен. От вътрешната ми потребност да раздам това, което съм донесла на тоя свят.

За тия години живот няколко пъти губих приятели.
Все тая дали бяха скъпи, безценни или евтини.
Бяха другарчета, които късаха артерии от живината ми.
Кипежът у мен притихваше с всяка раздяла…
и се тресеше от вълнение с връхлитането на всяка нова душа.

След всеки край обаче ставах все по-вярваща. Все по-знаеща, че нищо добро не се изплъзва.

За тия 40 години разбрах, че доброта ми е потребна.


Ужас! Получих мъжа, когото искам

Повечето жени, които сме били без връзка известно време, си мислим, че сме наясно какво точно искаме и търсим от емоционалните дела.

Самозвано вярваме, че след като сме имали достатъчно месеци подръка в несподеляне с някого, сме наясно какъв мъж би ни направил щастливи.
Имали сме на разположение цялото безвремие, за да свикаме един-два събора на вси любовни светии и да им поръчаме най-перфектния, най-можещия, най-чудния мъж на света.
Знаем колко мъжествена ще бъде челюстта, колко вирнат ще бъде алабросът и как ще се целува хубостникът, който след малко ще прекрачи в усърдно подредения ни женски свят.
Поръчали сме си го отговорен, смел, умен, забавен, без Едипов комплекс и с поне един чифт топки.
И си го получаваме. И всичките фантасмагории в главата ни се материализират.

1.jpg

Но какво, ако се окаже, че сме получили мъж в непълния му пакет. Че нещо сме забравили да споменем в писмото до любовния Дядо Коледа?
Какво, ако се окаже, че нещото, за което сме копняли толкова дълго и старателно, се окаже канско разочарование?

Кой да обвиним за нашата неудовлетвореност и охлузванията от челния сблъсък с различните разбирания на реалността?

Случвало ми се е веднъж да вляза във връзка почти насила. Хич не исках да се занимавам с тоя мъж, ама пустото ми щение за обичане. Изманипулирах се, че никой не е перфектен и скочих в любовното.
Голяма работа, че вместо със захаросан принц си лягах до най-обикновен дворцов шут.
Че вместо с бленуваните от мен суперкачества се сблъсках с някой и друг лош навик. Че се опитвах да прекалкулирам своите очаквания и че се сублимирах денонощно, че щом има някаква емоция помежду ни, то със сигурност ще ми стигнат силите да получа нужното ми щастливо решение на уравнението. Само дето бях забравила, че хич ме няма в математиката.
Неоправдано се тутках с изпълнението на предизвестения край на историята, ама все си повтарях, че щом провидението ни е сбрало, все има някакъв план за нас. Е, нямаше. Или поне не такъв, за който четем в края на приказките.

Но ако се окажете неудържимо привлечени към някой мъжки индивид, който грам не ви е по мярка, ама все пак сте склонни понякога да му издухвате носа, да го пляскате през ръцете, да сте готови на безобразни компромиси, то тогава нямате проблем. Или просто да сте друг вид мазохист.

Но ако не може да загърбите тая вселенска любовна несправедливост и не сте съгласни с мъжкия си късмет, то тогава не се колебайте – режете без упойка. Дори и да прокървите леко и да не спите един следобед от болка, скоро дори няма да се сещате за това интимно неудобство.
По-добре да си причините лек дискомфорт, отколкото да продължавате малоумно инатливо да киснете в една връзка, която на всичкото отгоре не е ваша.

Важното е да знаем, че не е наша грешката. Понякога виждаме любовен потенциал в някой случайно преминаващ през живота ни мъж, подлъгани от розовото на очилата.
Важното е да знаем, че нашето любовно няма да ни се размине. И че рано или късно ще си го получим.

 


За кучките и радарите

Случвало ви се е някой бивш да напомни за себе си баш когато започва да ви се случва нейде другаде любов.
Случвало ви се е оня нехранимайко, който ви е зарязал преди няколко месеца, да се появи като диверсант от храст тъкмо когато сте се научили отново да пускате крилат въздух в дробовете си…

Все едно екслюбимите имат нелегални радари на кьошето пред кооперацията ни, сухоземни сонари в рибния магазин, от който пазаруваме, и наблюдателни вишки срещу балконите ни.
Все едно са клонинги на хлапето от „Шесто чувство“, което контактуваше с мъртъвци. Появяват се като измършавели призраци, дошли да пийнат по едно малко от живеца ни, дирещи доказателство, че още не са си тръгнали от нашия свят.

psyho_lubovta

Защо тия таласъми пъплят по калдъръмите на отминалите ни отношения точно когато ние сме готови отново да бъдем щастливи?
Появяват се като зомбита, когато техните собствени връзки са умрели или гноясват. Появяват се при нас, някогашните, та да напомпат себелюбието си.
Идат, за да погалим главите им, да ги утешим в скутовете си, да накърмим измършавялата им мъжественост.

Пристъпват нагло, проумели, че ергенският им живот се е протрил и имат отново нужда от мек юрган и топло тяло.

Прииждат, когато нещо забоде пръст в незарасналото ти място в сърцето им. Когато видят някой да проявява нежност на любимата ви пейка, когато носът им капитулира пред уличния флирт на парфюма ви, когато нещо пропука грижливо положения бетонен саркофаг върху спомена за вас.
Понякога се материализират в ежедневието ни само за да помахат с ръка и да ни вгорчат кафето с дъх на канела и обещания за бъдещето.
Друг път идват, защото не могат да понесат мисълта, че ние може да сме по-щастливи без тях. Че сме дръзнали като кучки да вирнем опашки и че отдаваме придиханията си без остатък на някого, който не са те.

Когато бившият се появи, отворете обятията си и приютете цялата хубост на живота. Не позволявайте на този неканен амоняк да изпари мечтите ви. Той отдавна е загубил мястото в Менделеевата таблица на сърцето ви.
Дори да драпа за втори шанс, не забравяйте, че преди да стигнете до края, сте му позволили да се яви поне на девет поправителни изпита.

Когато бившият се появи, помнете – може да е тук, подкокоросан от любов, но най-вероятно кукловодът му се нарича Его, а то обича само себе си.
Подарете му батерии за радара и го пуснете по живо, по здраво да дири щастие по широкия свят.

 


Двойният аршин на любовта

Никога не съм си представяла любов в стъклен замък със свръхвисока кула без ключалка, в която тъжни жени бродират сърца за препитание.
Не си я представям и като тезгях с втора ръка забранени плодове.
Не си я представям като търг, на който за половин милион се сдобиваш с наказуемо млада знойна девица, за един си купуваш невръстна мома за нощни банкети, а за два ставаш горд собственик на малолетна майка за децата си.

Не си я представям като пазар, на който мъжете придобиват жените за няколко сребърника.
Не си я представям. Не и така. Да, ама това е моята любовна утопия.
Други жени разбират любовта като битие, в което са добре подчинени.
Житие, в което изпитват и консумират любовта, притиснати от тлъстото тяло на собственика си.

Няма да оспорвам или нравоучавам правото им да бъдат щастливи по тяхному. По-скоро ме вълнува защо обществото си е причислило само тоя прерогатив. Трепетно ме мъчи въпросът и защо раздава награди на олисяващи господа, които се слюнчат върху млада плът, а когато жените дръзнем да обичаме някой юноша бледен, на нас се гледа като на нелепи вампири, впили емоциите си в неподходяща за ЕГН-то ни снага.

wedding-image-653893_1920

Защо мъжете да могат да правят секс с внучки, а на нас да ни се полагат само проблемни простати?
Как да не благоговееш пред тоя двоен аршин на любовта?

Как да не ти се иска да заплюеш в лицето лицемерната наглост на света.
Свят, в който плешиви вехти мъже си купуват свежа кръв, но стане ли нейната собственичка на 25, веднага й духват под навъртялата годинки опашка.
Свят, в който жените сме сменяни по-често от ангренажен ремък и в който сме презрени, когато имаме обич за „агнешко“.
Да, ама малшанс, момчета. Светът се променя, нагонът му също.
И въпреки че скимтим за равноправие на половете, жените сами се набутваме в кьошето на „правдивите“ предразсъдъци, за да не усетим притворния гняв на инфантилното общество.

Хак да им е на псевдоморалистите. Оказва се, че мъжете между 20 и 29 години предпочитат по-зрели жени.
Моите адмирации. Хем са по-млади, хем са адекватни и наясно какво е най-доброто на щанда с любовта.
Най-вероятно това се дължи и на липсата им на комплекси, влачени усърдно от застаряването, пречещи им да усетят, че няма по-мощно привличане от уверената жена.

Аз самата обичам по-млад мъж. И знам, че никой никога не ме обичал така, както той и неговата младост.

 


%d bloggers like this: