Author Archives: kekso

Сама съм и не ме е срам

Доскоро се радвах на няколкогодишно усамотение, що се отнася до любовния ми живот. Нямах партньор до себе си и това беше ок за известно време. Не че заспиването сама не ми понасяше – напротив, обичах да се търкалям из целия креват и да си ходя полугола из къщата, без да се притеснявам, че обемът на бедрата ми застрашава жизненоважното дишане на котката, притисната в кьошето.
Оказа се, че това да нямам гадже, съпруг, любовник или просто мъж е голям препъникамък в усещането за добруване, но не на моето, а на това на околните. Всички се опитваха всячески да ми намерят другарче.

То не бяха уж случайни срещи със съученици на тая или онази ми приятелка. От време на време съвсем открито и откровено получавах покани за партита с „подходящи“ ергени?! Подходящи за кого? За мен? Едва ли! За приятелите ми? Може би. За родителите ми? Задължително.
Целият свят се беше наговорил да ме сватосва, защото, видиш ли, не можело така да си стоя сама. Е, що да не мога? Да не би да има нещо срамно в това да си сам с мислите си, когато не искаш да ги споделяш с неправилните за теб хора. Трябва ли на всяка цена да разделяш битието си с някого, който изобщо не пасва на възприятието ти за качествен живот и себеуважение?

2

Изобщо не ми се нравеше горчилката, която трябваше да понасям, станеше ли дума да отбранявам правото си на избор да съм сама, а не зле придружена. Все едно слушах нетърпима мантра за горката, депресирана, тъжна малка Тина. Все още е сама. Толкова хубава, толкова оправна, толкова умна, пък няма мъж за нея. Ами няма!

Ако си мислите обаче, че има нещо „сбъркано“ в приятелките ви, които все още не са заченали наследниците си и не са започнали да експериментират с рецептите на свекървите, трябва да знаете, че има нещо „сбъркано“ в още доста жени по света.
И макар зловещото проклятие на това да си сам е във възход, няма нужда обаче да изпитваме съжаление към хората, които нямат партньор. Без значение дали са фризьори, цветари, доктори или кинозвезди. Няма нужда да ги караме да се чувстват засрамени.
И не, не е наша работа да правим нещо, за да променим този техен сингъл статус. Защото докато си мислим, че нашите мерки и теглилки са правилните за тяхното емоционално благоденствие, най-накрая ще се окаже, че ризата на тази пишман любов е от демодирана колекция и е с толкова ретро аромат, че ще ги сдобием с доживотна хрема.

Преди да се омъжи, на Камерън Диас й се наложи в интервю да разисква надълго и нашироко защо на 42 години в живота й няма любов, вместо да обсъжда най-новия си филм. „Мисля, че някои хора искат другите да правят същите избори в живота като тях. И не заради другото, а за да си припишат една принадлежност към останалите, което ще ги накара да се чувстват добре. Което ще ги накара да се чувстват застраховани от несигурността, която така или иначе усещат.“  Брилянтен отговор на нетактично вмешателство, нали?

Явно дори в 21 век човеците не искат да приемат или да проумеят, че жената без мъж може да е щастлива. Може да съществува пълноценно и без да се съобразява с нормите, наложени от обществото. В крайна сметка, тя може да не иска да участва в  незадоволителни отношения.

Някои недомислици трябва да бъдат поправени в реалността, която населяваме. Сред тях е и социалното неудобство и първичната хорска несръчност, що се отнася до живота на другия.
Няма нужда да ни принуждават насилствено да се вричаме на връзка, която е по-фалшива и от китайска реплика на чанта „Фурла“.
Защото колкото и да твърдим, че отчаяните времена изискват отчаяни мерки, хайде да не бъдем толкова отчаяни, а?


Трийте Facebook приятели на воля!

Наскоро ме намери отново мъдрата приказка за доброто и лайното.
Припомни ми я човек, когото смятах за приятел, а той се оказа обикновен ренегат.
Две години беше хранил чиста ненавист срещу желанието ми отново да стане потребен на себе си, та да го намери щедрото на живота, ама – пусто, нищо не разбирам. Не и от такива „приятели“.
След като разменихме няколко къде възпитани, къде ядни думи, реших, че е време да си взема и последното довиждане с него.
Беше се отскубнал отдавна от аналоговото ми ежедневие, сега беше мой ред да го изтрия и от виртуалното си такова.
Учудих се с каква лекота натиснах Facebook бутона, който заличаваше всяка следа от някогашното ни добро познанство. Не го наричам приятелство, защото с годините почнах да вярвам, че тази промисъл свише трябва да е взаимна. Ако само едната страна бута другарството по нанагорнището и го чака в подножието на стръмното, то тогава това не е приятелство, а си е обикновено и някак ненужно комуникационно сношение.

psyho_facebook

Ако и на вашата душа й писне да търкаляте в пространството типчета, дето не знаят да ви ценят, трийте на воля.
Трийте на воля Facebook призраци, ако искате да запазите здравия си разум. И не смейте да се чувствате виновни.

Живеем в свят на непрекъснато сравнение и никой нито за секунда не се свени да извлече максимална полза от това. Подложени сме на непрекъснатия тормоз на чуждото мнение, което често тежи на плещите на започналия нехайно ден.
За какво са ни пълни Facebook дневници с непрекъснато хейтване и със самотни коментари под него?
Да, понякога новините са благи. От време на време някой потен залез ни замечтава по нецивилизовани дестинации, но всички крадат от щастието ни. Няма значение дали е майка ви, която, без да иска, е включила главните букви на клавиатурата и цялата ви Facebook стена крещи в истерия от вайкането по любимото й полуумряло мушкато.
Или пък изневиделица се появява досадният баща на бившето ви гадже, който – мине се не мине, и почва да опява, че вие сте най-доброто нещо, което се е случвало на оня непрокопсаник сина му.

Отдавна не захранвам дигиталните си илюзии със заблудата, че тоя или оня е постнал нещо, „без да иска“.

Трийте на воля Facebook приятели! Нямате нужда от пасивно-агресивни клетници, които се борят за правото си на собственост върху всяка част от живота ви.
Ще се учудите на колко непознати души позволявате всеки ден да се разхождат из щастливата ви памет.
Все едно да поканите уличен продавач на метли да вечеря със семейството ви, защото ви се е сторил много симпатичен. Той може наистина да е най-милото мустакато чиче, което някога ще видите, но може и да е сериен убиец. И в двата случая не е негова работа да наднича в уюта ви.

Трийте на воля Facebook приятелства и се погрижете за тези в живия живот.
Може в началото да срещнете собствената си съпротива, но натирете скрупулите и помнете – вие държите контролния пакет на приятелския си кръг.


Моят живот, епизод 40

На Коледа станах на 40 и не заваля мъдрост, както ме бяха увещавали човеци, изпразнували вече това шумно житейско число.

Нямаше луфт между десетилетията съществуване, нито избуяли кълнове на дълбока прозорливост, камо ли промяна в махмурлука.

Все едно още ме държеше опиянението от 30-годишнината, но с няколко нюанса различие.
Събудих се без главоболие, а в душата ми беше пълно с упование, защото знам, че най-доброто тепърва предстои.

За 40 години се научих, че всяка случайност е всъщност нарочност, сложена на пътя. Че тя е там, за да разръчка оживлението, в което съм потънала.
За да ми удари славен як шамар, задето самозвано съм решила, че мога да живея кротко и без копнеж.

За тия години се научих да прощавам крехките опити на родителите си да озаптят моя трескав унес, с който свойски преминавам през благодатта на живота.
Научих се да им благодаря за смелостта, позволявайки ми да бъда.

1

За тия години се научих да споделям болката си с причинителите й и да благодаря на онези, които ме друсат с щастие.

За тия години се научих да пускам ненужното и да тъгувам за незадържаното.

За тия години достатъчно мъже ме обичаха.
За тия години няколко мъже обичах.
За тия години разбрах, че любовта не трябва да се протака. Не трябва да я оставяш да линее в очакване на сбъдването. Трябва да я случваш сега.

За 40 лета Господни проумях, че обичането тръгва от мен. От вътрешната ми потребност да раздам това, което съм донесла на тоя свят.

За тия години живот няколко пъти губих приятели.
Все тая дали бяха скъпи, безценни или евтини.
Бяха другарчета, които късаха артерии от живината ми.
Кипежът у мен притихваше с всяка раздяла…
и се тресеше от вълнение с връхлитането на всяка нова душа.

След всеки край обаче ставах все по-вярваща. Все по-знаеща, че нищо добро не се изплъзва.

За тия 40 години разбрах, че доброта ми е потребна.


Ако си умна, не бързай да си падаш по него

Мога да си представя цялото нетърпение на новата любов. Иска ти се всичко да се случи вчера и да не ти се налага да прибягваш до тоя или оня изтъркан номер, ако случайно обектът ти на желание се обърка и реши, че му се играят игрички.
Аз лично тотално не долюбвам играчи. Нямам време да се пропилявам с непораснали момченца, които искат да си играят в пясъчника на големите.
Все тая дали иска да си играе на чичо доктор, на леля магазинерка или на пишман плейбой от квартала.

Знам колко е страшно да си позволиш да се влюбиш в някого, дето все увърта. Все нещо не му е угодно, та да дойде да те сграби като Кинг Конг блондинка.

1

Влюбването може да направи от най-умната жена доста глупаво същество. И колкото и всеки да драпа да се влюби, не ми се струва толкова забавно да се правиш на полуидиот заради някого, който не си е мръднал пръста, за да те влюби в него.
Да оглупяваш от любов, е малко като да се возиш на влакче на ужасите и все да не му се вижда краят.

Не казвам, че пропадайки в любовта, трябва да си пазим сърцето. Точно обратното. Раздавай, пръскай, поръсвай любов, но пази разума чист и не му отнемай достойнството.

Влюбването е като ваденето на мъдрец. Първо трябва да попаднеш на зъболекар разбирач, а после да вардиш кратера, останал след зъба, я от езика, я от нагло прокрадваща си път храна.

Влюбването е коварно, щото на него хич не му дреме дали си си направила най-якия план на света за мъжа, когото искаш. Изобщо не го интересува, че си достатъчно дръзка или безразсъдна, че да смяташ, че съдбата няма думата, когато иде реч да намериш твоя човек.

Влюбването не го вълнува, че точно сега не искаш да си във връзка, че си си взела почивка от всичките усложнения на интимността и че имаш ищах да останеш сама още малко.

И въпреки това любовта почти никога не е толкова ловка, че да ни препъне още на първия час. Дава ни достатъчно време, за да премерим кандидат-диверсанта, който всеки миг ще разбие на пух и прах грижливо подредената ни къща, не видяла мъжко присъствие скоро. Дава ни шанс да бъдем достатъчно умни, за да видим още от пръв поглед в кого възнамеряваме да влюбим сърцето си.
Трябва да сме наясно на кого сме склонни да освободим достатъчно пространство от себе си.

Затова умните жени подлагат на разпит мъжа, с когото са на първа среща. Не ги питат за това колко е тежал, когато се е родил, а му задават по-щекотливи въпроси за житейските му възприятия и за приятелите, които има в живота си. Не от болно любопитство, а за да докажат за пореден път народната мъдрост „Кажи какви са ти приятелите, за да ти кажа какъв си“.

И макар да съм радетелка на смелостта в любовта, не ми е все тая кого ще пусна в сърцето си. Все едно да не ми пука дали ще заредя с дизелово гориво при положение, че автомобилът ми е с бензинов двигател.

С две думи, преди да решиш да се влюбваш в някого, си напиши домашното. Не позволявай на емоционалните ти юношески фантазии да те направят на глупачка.
Не позволявай на копнежа за любов да замъгли здравословната доза реализъм, с който голямата любов върви ръка за ръка.


Ужас! Получих мъжа, когото искам

Повечето жени, които сме били без връзка известно време, си мислим, че сме наясно какво точно искаме и търсим от емоционалните дела.

Самозвано вярваме, че след като сме имали достатъчно месеци подръка в несподеляне с някого, сме наясно какъв мъж би ни направил щастливи.
Имали сме на разположение цялото безвремие, за да свикаме един-два събора на вси любовни светии и да им поръчаме най-перфектния, най-можещия, най-чудния мъж на света.
Знаем колко мъжествена ще бъде челюстта, колко вирнат ще бъде алабросът и как ще се целува хубостникът, който след малко ще прекрачи в усърдно подредения ни женски свят.
Поръчали сме си го отговорен, смел, умен, забавен, без Едипов комплекс и с поне един чифт топки.
И си го получаваме. И всичките фантасмагории в главата ни се материализират.

1.jpg

Но какво, ако се окаже, че сме получили мъж в непълния му пакет. Че нещо сме забравили да споменем в писмото до любовния Дядо Коледа?
Какво, ако се окаже, че нещото, за което сме копняли толкова дълго и старателно, се окаже канско разочарование?

Кой да обвиним за нашата неудовлетвореност и охлузванията от челния сблъсък с различните разбирания на реалността?

Случвало ми се е веднъж да вляза във връзка почти насила. Хич не исках да се занимавам с тоя мъж, ама пустото ми щение за обичане. Изманипулирах се, че никой не е перфектен и скочих в любовното.
Голяма работа, че вместо със захаросан принц си лягах до най-обикновен дворцов шут.
Че вместо с бленуваните от мен суперкачества се сблъсках с някой и друг лош навик. Че се опитвах да прекалкулирам своите очаквания и че се сублимирах денонощно, че щом има някаква емоция помежду ни, то със сигурност ще ми стигнат силите да получа нужното ми щастливо решение на уравнението. Само дето бях забравила, че хич ме няма в математиката.
Неоправдано се тутках с изпълнението на предизвестения край на историята, ама все си повтарях, че щом провидението ни е сбрало, все има някакъв план за нас. Е, нямаше. Или поне не такъв, за който четем в края на приказките.

Но ако се окажете неудържимо привлечени към някой мъжки индивид, който грам не ви е по мярка, ама все пак сте склонни понякога да му издухвате носа, да го пляскате през ръцете, да сте готови на безобразни компромиси, то тогава нямате проблем. Или просто да сте друг вид мазохист.

Но ако не може да загърбите тая вселенска любовна несправедливост и не сте съгласни с мъжкия си късмет, то тогава не се колебайте – режете без упойка. Дори и да прокървите леко и да не спите един следобед от болка, скоро дори няма да се сещате за това интимно неудобство.
По-добре да си причините лек дискомфорт, отколкото да продължавате малоумно инатливо да киснете в една връзка, която на всичкото отгоре не е ваша.

Важното е да знаем, че не е наша грешката. Понякога виждаме любовен потенциал в някой случайно преминаващ през живота ни мъж, подлъгани от розовото на очилата.
Важното е да знаем, че нашето любовно няма да ни се размине. И че рано или късно ще си го получим.

 


%d bloggers like this: