Има хора, които си тръгват от теб

Има хора, които си тръгват от теб

Има хора, които си тръгват от теб, и се вкочаняваш.
Все едно са те забравили в детската стая на празен дом.

Има хора, които си тръгват от теб, и започваш да дишаш.
Събличаш ги като колосана риза, която прекалено дълго е стягала шията ти.

Има хора, които си тръгват от теб, но искаш да разочароваш,
отнемайки им най-последното твое добро.

Има хора, които си тръгват от теб,
но смехът им остава да бърбори в очите ти като пукот от балонче на дъвка.

Има хора, които си тръгват от теб,
но продължават да болят като огорчени устни.

Има хора, които си тръгват от теб,
но ти оставят топло като котка, заспала на кравайче в краката ти.

Има хора, които си тръгват от теб,
затрупали те с изобилие, а не дали и залък обич.

Има хора, които си тръгват от теб,
но не спират да бодат тъгите ти.

Има хора, които си тръгват от теб,
но ти завещават всичките си ласки.

Има хора, които си тръгват от теб,
проиграли накокошинените ти надежди с мъртвите си обещания.

Има хора, които си тръгват от теб,
като изхлузена между пръстите връвчица на цветно балонче.

Има хора, които остават.

 

Advertisements

Любовта е глагол

Преди няколко години моят племенник ме попита какво е любовта, макар че той самият вече да я бе изпитвал към няколко момиченца от детската градина.
Не си спомням какво му отговорих тогава.
Най-вероятно нещо, което да бъде разбрано от малкото му,
но всъщност гигантско сърце.
Но ако ме попита сега, ще му отговоря,
че любовта не е нещо, което притежаваш.

Нея не може да я изкрещиш от белите дробове на бяла лястовица.

Тя не е протегната длан, с която да просиш топли ветрове.
Не е патерица за страхливо обичане.
Тя е екшън, в който се жулят души.
Тя е светлина, в която замръкваш.
Любовта не е наркотик, с която дилърите на надежда търгуват.
Тя е валута, с която се лъжат мечти.

Любовта не е църква, в която да се молиш за повече.
Тя е холограма на счукани обещания.
Тя е градушка, която прави трапчинки на слънцето.
Тя е напукано начало и изгубени краища.

Любовта е глагол. Избирам да обичам всеки ден.

За мен един женен мъж, моля!

За мен един женен мъж, моля!

Докато се опитвах да свикна с напъпващата ми женственост преди малко повече от 20 години, бях тотално наркотизирана от мъдростта на Блага Димитрова. Романът й „Пътуване към себе си“ се беше превърнал в настолната ми книга. Беше моята Библия, запознаваща ме с живота и напътстваща незрялата ми любов.

И до ден днешен в мозъка ми каканижат словата й за женения мъж. За оня, когото може да разпознаеш в тълпата безпогрешно по жадния поглед, изпуснал хиляди възможности, отдал се вече на една жена. На оня, който не те претегля с очите на приятели и родители, защото ти си неговото чудо и не иска да те споделя с никого. За разликата му от ергена, който арогантно претегля достойнствата ти, защото знае, че си една от безкрая.

По онова време, разбираемо, особено не ме привличаше идеята да се споделям с женен или с ангажиран мъж. Смущаваше ме мисълта, че ще трябва да го деля с друга жена. А ако у мен има егоизъм, той се изразява в едноличното притежаване на любовта на мъжа.

Да, ама затова го обичам тоя живот, защото винаги е готов да ми натрие самозвания нос. Не съм искала обвързан мъж, видиш ли! Не само че го поисках, ами и го заобичах. Така го обичах, когато ме гледаше като единствената, така го жадувах, когато се прибираше при „сериозната“ му приятелка. Понастоящем отдавна не съм с него, но все още намирам нашата история за особено привлекателна част от емоционалната ми биография. Научи ме на отдаденост отвъд чувството ми за самосъхранение. Научи ме на смелост, научи ме на болка. Научи ме да оцелявам.

Понастоящем принадлежа на любовта на съпруга си и вече застанала от другата страна, нямаше как да не си задам някои екзистенциални питания.

Защо жените понякога посягаме към обвързан или женен мъж?

Очевидно е добър улов, след като някой е избрал да му се врече. Очевидно е, че не бяга от обвързване и отдаване, и най-вероятно е достатъчно зрял, за да има пълноценни интимни отношения. Освен това не назидава, не съди, ако жена, различна от неговата, дръзне да припари „неморално“ до него.

Спор да няма, жененият мъж е атрактивен, но трябва ли ни? Трябва ли да парцелираме сърцето си, за да имаме в запас от него, когато най-накрая дойде времето за неизбежната разлъка. Трябва ли да торим компромис след компромис, надявайки се, че най-накрая ще сме особено достатъчни, че да спре да се прибира в другия дом.

И не, тук не ща да размахвам пръста на благоприличието и не ща да ви баламосвам с приказки за това как трябва да изпитваме женска солидарност и да не присвояваме нещо, дето вече е заплюто.

Ако трябва да има някаква причина, поради която да страним от фамилните и ненаши мъже, то това не трябва да е нищо друго освен нас самите.
Нищо не е в състояние да замени усещането за любов, която е предназначена само и неподражаемо за теб. Която е твоя денонощно и която не консумираш само в определени часове от месеца.

Не ми се ще да звуча феминистки и еманципирано, ама нито един женен мъж не заслужава съсипията, която си причиняваме, погледнали влюбено веднъж към него.
Наистина ли това е начинът, по който искаме да обичаме и да ни обичат?

И въпреки това сърцето си иска това, което му трябва, дори ако трябва да намери любовта нейде на чуждо място. Както се казва – на война и в любовта всичко е позволено.

Защо лошите момчета не се женят

Лошите момчета не се женят

Не помня някога да съм си падала по класически лоши момчета.
На младини ми допадаха батковците с цигара в ъгъла на устата, но ме дразнеха тези с обеци на ушите. Сигурно в главите на „лошите“ момчета това е изглеждало неустоимо, но на мен ми ставаше жал за тяхното нелепо самоуверено разбиране за себе си.
Като крехка девойка си падах по нахакани младежи, които демонстрираха какво искат, но често, когато настанеше време да дойдат и да ме вземат категорично, подвиваха опашка като подплашени зайци тийнейджъри.

Първата ми голяма любов ме свари толкова неподготвена, че най-вероятно някъде в любовните ми анали в други измерения още повтарям тоя любовен клас.
Първо не можех да го понасям, после не можех да живея без него.
Първо аз чаках да ми предложи, а когато го направи – реших, че тая работа, точно в оня миг, изобщо не е моята.
И се зачудих как бях успяла да накарам тоя лош батко, дето гледах със страхопочитание, да ме поиска за благоверна?
Колкото и да го мисля, все едно и също излиза.
Няма как да накараш мъж, който не иска да се задоми или да се кротне, да го направи.

Лошите момчета за това са се окичили с тая самозвана гръмкост, защото една жена не е достатъчна, за да дръпне шалтера на тяхната самодостатъчност. Последната, която го направи, лежи върху усилията и разбитите сърца на доста свои посестрими.

Истината е, че лошите момчета копнеят за внимание. Търсят мотивация, за да пръскат нарцистичния си сексапил. Мислете за тях като за рок звезди. Все едно някой да накара Дейв Геън от „Депеш Мод“ да се откаже от наркотичното обожествяване от феновете в апогея на кариерата си.

Има мъже, които не желаят интимност и привързаност. Те са привлечени само от спонтанния начин на живот. От онзи, който глези сетивата и им уйдисва на всяка една тяхна прищявка. Такъв тип мъж със сигурност би се килнал възнак, ако в него връхлетят жена, дете и померан.
Причината най-вероятно трябва да се дири в неразрешените им гигантски емоционални пробойни, които ги държат настрана от пълноценно споделяне.

Само някои лоши момчета могат да бъдат опитомени. Тези, които са се „бъгнали“, докато са наблюдавали „кроткия“ живот на някой техен приятел, който с удоволствие целува една и съща любима в продължение на 365 дни много години поред.

Ако сте се забъркали с някого, на когото все не му достигат топки, за да доведе отношенията ви до следващото стъпало, то тогава не е лошо да се запитате дали причината е в настоящето или той не вижда нито венчило, нито котило и в бъдеще време.
Ако не може да си отговорите сами, тогава го попитайте, но се опитайте да не звучите ядосани, гневни и осъдителни. И бъдете готови за присмех лицето. Но поне така ще имате своя избор, а няма да продължавате да се занимавате с „разбирачи“ на любовните дела.

В крайна сметка от всеки мъж съпруг не става, камо ли добър.

С кифли на море

Човекът е човек, когато е на път. Това го знам от баща ми. Знам го и от собственото си туристическо CV.
Но от няколко седмици неколебливо и категорично перефразирам тази житейска аксиома на кифлата с френски кроасан, когато е на плажа.

Както подобава традицията, лятото предполага ваканция на море, преход на планински екопътеки, задушевно потене в градски условия.
И тъй като съм съвестна последователка на древните повели, и тази година хукнах по знайни и незнайни географски ширини да диря тамошните координати на отмора и щастие.

С току-що придобития ми обичлив съпруг първо се озовахме на див плаж без спасители, с много изумрудена вода и корабокруширал кораб, върху корпуса на който колонии от миди си правеха слънчеви бани.
После ни приюти къмпинг – брегът на който изобилстваше от морски таралежи, неособено добре прикрити сред каменистото начало на морето.
Минахме през островитянския фолклор и пихме вода от извори, бълващи разхлада, за да се озовем на прашасал път, водещ до мраморно прибрежие, претъпкано от старателно почистени метросексуални господа, ходещи така, все едно подутите им бицепси току-що са получили поредната криза на подагра.

Нали сме наясно, че няма как да има нейде пуяци, а пуйките да са другаде.
Знойни гърли, коя от коя по-неадекватна в избора си на парче плат, което наричат бански, размахваха като вещи фехтовчици селфи-дръжки във всякакви посоки. Много беше важно да се снима от всеки възможен градус татуировката, кълняща се във вечна любов към мъжа, който току-що й е подарил нов гръден силикон.

Не знам дали сте запознати с плажната мода, но е изключително важно да захвърлиш низвергнати на морското дъно джапанките. Тези самозванци трябва да бъдат натирени доживот на поне един разкрач разстояние, за да направят място на порнообувките с прозрачен свръхвисок ток, или ако все пак имате несгодата да познавате дюстабана отблизо, то поне да се възкачите върху дебели платформи, измайсторени от канап.

За нищо на света не забравяйте, че под жежкото слънце не се излиза със слънцезащитен крем, а с няколко пласта спирала, добре положен грим и червило, което ще предпази предните ви зъби от почерняване.

О, и не пропускайте и задължителния дрескод не само за плажа, но и като
първа вноска за членство в Клуба на кифлите. Обърнатите джуки, целунали челно предното стъкло на вартбурга, пардон, на миникупъра.

Защото каква кифла би била, ако нямаш мегдан да бъдеш напълнена ако не с мармалад, то поне с колаген.

Той е моето парче от пъзела

Изобщо не вярвам в ония фантасмагории за жабите, дето се превръщали в напети принцове, щом джуките на алтруистичната принцеса се докоснели до краставите им брадавици. Хубаво, приказка, приказка, ама не може ли да не ни се налага да изпадаме до такива гнусни детайли, само и само за да се сдобием с още един чифт крака пред камината?

Дълбоко се съмнявам, че някога наистина е съществувала такава смела жена – прототип на самоотвержените аристократки в притчите. Малко е оксиморонно, съгласете се. Изобщо не си представям как някаква благородна фльорца е готова да жертва най-новото си червило само за да спаси изпаднал никаквец от доживотно крякане.

И въпреки това мое неверие, няма как да не призная, че в живота нерядко се случва измисленото от Братя Грим.
Всички сме се дивили на любовните избори на дивни красавици, които избират да държат за ръка далечни роднини на Квазимодо.

А може би истината се крие в жабите.
Ако една женска жаба е изправена пред избора да избере между трима самци, то тя ще избере най-грозния сред тях. Това обаче не важи, ако бройката на партньорите е сведена до две. Ако на госпожицата й се налага да избира стерео, тя ще изквака кокетно срещу по-красивия екземпляр. Друг е въпросът, че при този животински вид хубостта се изразява не в осанка, а в ниския тембър. Колкото по-басово й кряка жабокът, толкова по-готова е за ласки кекерицата.

Тоя примамка ефект се наблюдава и при хората. Ако ни се налага да избираме между две рокли, ще изберем или най-евтината, или тази с най-високото качество. Нещата се променят драстично обаче, ако в играта се намеси и трети кат, който съчетава най-добрите качества на предишните два избора. Същото се отнася и до мъжете.

Животът рядко ни навира в очите правилния избор. Трябва сами да си го избачкаме и сами да си сърбаме попарата, ако сме я пресолили. Само дето сред нас има доволно количество самозванки, вярващи, че пред тях стои безкрайният подбор на зашеметителни екземпляри.

Истината е, че за едни „перфектният“ мъж може да се окаже страшен простак за други. Моят любим не е правилният за повечето ми приятелки, но е съвършеното парче за любовния ми пъзел, който десетилетия наред нареждах с неправилните отломки. Той е най-добрият улов от всички господа, с които съм се споделяла. И не само защото е наистина много висок, а за човек, който изпитва фетиш към порасналите на ръст момчета, това е задължително. Не защото има по-различно образование от останалите и чувството му за хумор граничи със сатирична духовитост. Не защото е безкомпромисно добър човек и не е душа на дребно…
А защото е достатъчно куражлия, за да ме обича безкомпромисно и отдадено.

На всите ни е ясно, че любовта е сложно нещо. Че „грозният“ мъж може да притежава афродизиакална саркастичност, а пък „секси“ типът може да се окаже тотален гъз.
Колкото и да се тюхкаме – няма еднозначен отговор на това кой е съвършената ни половинка. Даже и жабите нямат отговор.

Сама съм и не ме е срам

Доскоро се радвах на няколкогодишно усамотение, що се отнася до любовния ми живот. Нямах партньор до себе си и това беше ок за известно време. Не че заспиването сама не ми понасяше – напротив, обичах да се търкалям из целия креват и да си ходя полугола из къщата, без да се притеснявам, че обемът на бедрата ми застрашава жизненоважното дишане на котката, притисната в кьошето.
Оказа се, че това да нямам гадже, съпруг, любовник или просто мъж е голям препъникамък в усещането за добруване, но не на моето, а на това на околните. Всички се опитваха всячески да ми намерят другарче.

То не бяха уж случайни срещи със съученици на тая или онази ми приятелка. От време на време съвсем открито и откровено получавах покани за партита с „подходящи“ ергени?! Подходящи за кого? За мен? Едва ли! За приятелите ми? Може би. За родителите ми? Задължително.
Целият свят се беше наговорил да ме сватосва, защото, видиш ли, не можело така да си стоя сама. Е, що да не мога? Да не би да има нещо срамно в това да си сам с мислите си, когато не искаш да ги споделяш с неправилните за теб хора. Трябва ли на всяка цена да разделяш битието си с някого, който изобщо не пасва на възприятието ти за качествен живот и себеуважение?

Изобщо не ми се нравеше горчилката, която трябваше да понасям, станеше ли дума да отбранявам правото си на избор да съм сама, а не зле придружена. Все едно слушах нетърпима мантра за горката, депресирана, тъжна малка Тина. Все още е сама. Толкова хубава, толкова оправна, толкова умна, пък няма мъж за нея. Ами няма!

Ако си мислите обаче, че има нещо „сбъркано“ в приятелките ви, които все още не са заченали наследниците си и не са започнали да експериментират с рецептите на свекървите, трябва да знаете, че има нещо „сбъркано“ в още доста жени по света.
И макар зловещото проклятие на това да си сам е във възход, няма нужда обаче да изпитваме съжаление към хората, които нямат партньор. Без значение дали са фризьори, цветари, доктори или кинозвезди. Няма нужда да ги караме да се чувстват засрамени.
И не, не е наша работа да правим нещо, за да променим този техен сингъл статус. Защото докато си мислим, че нашите мерки и теглилки са правилните за тяхното емоционално благоденствие, най-накрая ще се окаже, че ризата на тази пишман любов е от демодирана колекция и е с толкова ретро аромат, че ще ги сдобием с доживотна хрема.

Преди да се омъжи, на Камерън Диас й се наложи в интервю да разисква надълго и нашироко защо на 42 години в живота й няма любов, вместо да обсъжда най-новия си филм. „Мисля, че някои хора искат другите да правят същите избори в живота като тях. И не заради другото, а за да си припишат една принадлежност към останалите, което ще ги накара да се чувстват добре. Което ще ги накара да се чувстват застраховани от несигурността, която така или иначе усещат.“  Брилянтен отговор на нетактично вмешателство, нали?

Явно дори в 21 век човеците не искат да приемат или да проумеят, че жената без мъж може да е щастлива. Може да съществува пълноценно и без да се съобразява с нормите, наложени от обществото. В крайна сметка, тя може да не иска да участва в  незадоволителни отношения.

Някои недомислици трябва да бъдат поправени в реалността, която населяваме. Сред тях е и социалното неудобство и първичната хорска несръчност, що се отнася до живота на другия.
Няма нужда да ни принуждават насилствено да се вричаме на връзка, която е по-фалшива и от китайска реплика на чанта „Фурла“.
Защото колкото и да твърдим, че отчаяните времена изискват отчаяни мерки, хайде да не бъдем толкова отчаяни, а?

Трийте Facebook приятели на воля!

Наскоро ме намери отново мъдрата приказка за доброто и лайното.
Припомни ми я човек, когото смятах за приятел, а той се оказа обикновен ренегат.
Две години беше хранил чиста ненавист срещу желанието ми отново да стане потребен на себе си, та да го намери щедрото на живота, ама – пусто, нищо не разбирам. Не и от такива „приятели“.
След като разменихме няколко къде възпитани, къде ядни думи, реших, че е време да си взема и последното довиждане с него.
Беше се отскубнал отдавна от аналоговото ми ежедневие, сега беше мой ред да го изтрия и от виртуалното си такова.
Учудих се с каква лекота натиснах Facebook бутона, който заличаваше всяка следа от някогашното ни добро познанство. Не го наричам приятелство, защото с годините почнах да вярвам, че тази промисъл свише трябва да е взаимна. Ако само едната страна бута другарството по нанагорнището и го чака в подножието на стръмното, то тогава това не е приятелство, а си е обикновено и някак ненужно комуникационно сношение.

Ако и на вашата душа й писне да търкаляте в пространството типчета, дето не знаят да ви ценят, трийте на воля.
Трийте на воля Facebook призраци, ако искате да запазите здравия си разум. И не смейте да се чувствате виновни.

Живеем в свят на непрекъснато сравнение и никой нито за секунда не се свени да извлече максимална полза от това. Подложени сме на непрекъснатия тормоз на чуждото мнение, което често тежи на плещите на започналия нехайно ден.
За какво са ни пълни Facebook дневници с непрекъснато хейтване и със самотни коментари под него?
Да, понякога новините са благи. От време на време някой потен залез ни замечтава по нецивилизовани дестинации, но всички крадат от щастието ни. Няма значение дали е майка ви, която, без да иска, е включила главните букви на клавиатурата и цялата ви Facebook стена крещи в истерия от вайкането по любимото й полуумряло мушкато.
Или пък изневиделица се появява досадният баща на бившето ви гадже, който – мине се не мине, и почва да опява, че вие сте най-доброто нещо, което се е случвало на оня непрокопсаник сина му.

Отдавна не захранвам дигиталните си илюзии със заблудата, че тоя или оня е постнал нещо, „без да иска“.

Трийте на воля Facebook приятели! Нямате нужда от пасивно-агресивни клетници, които се борят за правото си на собственост върху всяка част от живота ви.
Ще се учудите на колко непознати души позволявате всеки ден да се разхождат из щастливата ви памет.
Все едно да поканите уличен продавач на метли да вечеря със семейството ви, защото ви се е сторил много симпатичен. Той може наистина да е най-милото мустакато чиче, което някога ще видите, но може и да е сериен убиец. И в двата случая не е негова работа да наднича в уюта ви.

Трийте на воля Facebook приятелства и се погрижете за тези в живия живот.
Може в началото да срещнете собствената си съпротива, но натирете скрупулите и помнете – вие държите контролния пакет на приятелския си кръг.