Докато се опитвах да свикна с напъпващата ми женственост преди малко повече от 20 години, бях тотално наркотизирана от мъдростта на Блага Димитрова. Романът й „Пътуване към себе си“ се беше превърнал в настолната ми книга. Беше моята Библия, запознаваща ме с живота и напътстваща незрялата ми любов.
И до ден днешен в мозъка ми каканижат словата й за женения мъж. За оня, когото може да разпознаеш в тълпата безпогрешно по жадния поглед, изпуснал хиляди възможности, отдал се вече на една жена. На оня, който не те претегля с очите на приятели и родители, защото ти си неговото чудо и не иска да те споделя с никого. За разликата му от ергена, който арогантно претегля достойнствата ти, защото знае, че си една от безкрая.
По онова време, разбираемо, особено не ме привличаше идеята да се споделям с женен или с ангажиран мъж. Смущаваше ме мисълта, че ще трябва да го деля с друга жена. А ако у мен има егоизъм, той се изразява в едноличното притежаване на любовта на мъжа.
Да, ама затова го обичам тоя живот, защото винаги е готов да ми натрие самозвания нос. Не съм искала обвързан мъж, видиш ли! Не само че го поисках, ами и го заобичах. Така го обичах, когато ме гледаше като единствената, така го жадувах, когато се прибираше при „сериозната“ му приятелка. Понастоящем отдавна не съм с него, но все още намирам нашата история за особено привлекателна част от емоционалната ми биография. Научи ме на отдаденост отвъд чувството ми за самосъхранение. Научи ме на смелост, научи ме на болка. Научи ме да оцелявам.
Понастоящем принадлежа на любовта на съпруга си и вече застанала от другата страна, нямаше как да не си задам някои екзистенциални питания.
Защо жените понякога посягаме към обвързан или женен мъж?
Очевидно е добър улов, след като някой е избрал да му се врече. Очевидно е, че не бяга от обвързване и отдаване, и най-вероятно е достатъчно зрял, за да има пълноценни интимни отношения. Освен това не назидава, не съди, ако жена, различна от неговата, дръзне да припари „неморално“ до него.
Спор да няма, жененият мъж е атрактивен, но трябва ли ни? Трябва ли да парцелираме сърцето си, за да имаме в запас от него, когато най-накрая дойде времето за неизбежната разлъка. Трябва ли да торим компромис след компромис, надявайки се, че най-накрая ще сме особено достатъчни, че да спре да се прибира в другия дом.
И не, тук не ща да размахвам пръста на благоприличието и не ща да ви баламосвам с приказки за това как трябва да изпитваме женска солидарност и да не присвояваме нещо, дето вече е заплюто.
Ако трябва да има някаква причина, поради която да страним от фамилните и ненаши мъже, то това не трябва да е нищо друго освен нас самите.
Нищо не е в състояние да замени усещането за любов, която е предназначена само и неподражаемо за теб. Която е твоя денонощно и която не консумираш само в определени часове от месеца.
Не ми се ще да звуча феминистки и еманципирано, ама нито един женен мъж не заслужава съсипията, която си причиняваме, погледнали влюбено веднъж към него.
Наистина ли това е начинът, по който искаме да обичаме и да ни обичат?
И въпреки това сърцето си иска това, което му трябва, дори ако трябва да намери любовта нейде на чуждо място. Както се казва – на война и в любовта всичко е позволено.
Мястото на Кексо 