С душа ти се вричам

Когато бях малка, баба все ме караше да й вдявам иглата, а аз пресметливо издърпвах нишката от ибришима дълго, предълго, за да не трябва след малко отново да напрягам детския си взор. Милата старица клатеше тревожно глава и гълчеше: „Недей бе, баба, по-къс конец късай. Ще се ожениш много късно”, а аз през смях отвръщах, че безстрашно ще се омъжа на 40.
Е, няколко десетилетия после почти сбъднах неволното си обещание.
Месеци преди да навърша 39 се сдобих с любов и със съпруг.

А колко бях убедена, че тая работа с брака е увехтяла старинност, хербарирана в тежките прашасали класьори в райсъвета.
Че бракосъчетанието е с толкова немощна екзистенциалност, че няма начин да изпъди циника у мен, натирил отдавна вярата във вричането.
Че няма как ръцете ми отново да се уморяват от страст, докато френетично галя моето момче, сгушило се в скута ми.
Че няма да мигам, докато го гледам, потънала в умиление, което може да съперничи само с майчиното.

Когато го срещнах, бях обречена да си спомня нещо, в което никога не престанах да вярвам.
Че на финала нищо друго освен любовта няма значение.
Любовта – това ужасяващо нещо, което те раздира от боязън, че може да смири най-смелите ти упования.

Но любовта си струва тоя страх, защото няма нищо по-достатъчно от нея.

Залък хляб е невкусен без очи, в които да изгряваш в замлъкналото утро на неделята. Душата ялова е, ако не я вречеш на някого. Топлото на дланите е непотребно, ако не изтупат изтръпналия студ от начумерените мисли на любимия.
psyho_s dusha
Помня как му се врекох. В тъмното. Навън снегът проблясваше с влюбен брокат. До нас двойка ромолеше копнежа си след кратка разлъка, в ъгъла се чуваше детски глъч, а аз бях глуха.
Дочувах само бърборенето на сърцето.
Онова шашаво сърце, което дразнеше разума, приканвайки го да перне през ръката статуквото и да предложи на свидния до мен антиутопична принадлежност и небивал възторг от споделянето.

Защото любовта не бива да се парцелира.
Не бива да се раздава като компенсаторни бонове, отреждащи за теб тоя ъгъл влюбена отговорност, за мен – тоя квадрат за обичане.
Ако обичаш – с душа се вречи.
Ако принадлежиш – отдай се без остатък.

Защото любов му е майката на тоя пусти гиздав живот.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s